Къщата на Дунав: Цената на моите мечти
– Не можеш просто да решиш всичко сама, мамо! – гласът на дъщеря ми Елена проряза тишината в новата ни дневна, където миришеше на прясно боядисани стени и още неразопаковани кашони. Стоях до прозореца, гледах как Дунавът лениво се плъзга покрай двора ни, а в гърдите ми се блъскаха думи, които не можех да изрека.
– Тази къща е моята мечта, Елена – прошепнах, но тя вече беше обърнала гръб и трескаво ровеше из багажа си. В този миг осъзнах, че сбъдването на една мечта може да разруши други.
Цял живот съм работила като учителка в малко дунавско градче. Съпругът ми Георги почина преди десет години и оттогава всичко, което ме крепеше, беше мисълта за дом – истински дом, където децата и внуците ми ще се събират всяка Коледа. Спестявах всяка стотинка, отказвах си нови дрехи, екскурзии, дори лекарства понякога. Когато най-накрая купих старата къща на брега, мислех, че ще донеса радост на всички ни.
Но още първата вечер след преместването разбрах колко съм се лъгала.
– Защо не попита и нас? – намеси се синът ми Петър, който пристигна с жена си Мария и двете им деца. – Можехме да изберем нещо по-близо до града. Мария работи в Русе, а сега ще пътува по два часа всеки ден!
– Петре, знаеш колко значи тази къща за мен…
– А за нас? – прекъсна ме той. – Някой мисли ли за нас?
Внуците ми тичаха из двора, смееха се и хвърляха камъчета във водата. Само те изглеждаха щастливи. Всички останали бяха напрегнати, раздразнени, сякаш ги бях изтръгнала от корените им.
Седнах на пейката под старата круша и заплаках тихо. Спомних си как майка ми ме учеше да прощавам и да не поставям себе си над другите. А аз какво направих? Преследвах мечтата си, без да чуя гласовете на децата си.
На следващия ден Елена дойде при мен с чаша кафе.
– Мамо…
– Знам, че съм сгрешила – прекъснах я аз. – Но толкова години живях за другите. Исках поне веднъж да направя нещо за себе си.
Тя въздъхна тежко и седна до мен.
– Не е само твоята вина. Всички сме уморени. Животът ни разпиля по различни посоки. Може би тази къща ще ни събере отново… ако се научим да говорим един с друг.
Петър не беше толкова склонен към прошка. Вечерта го чух да спори с Мария:
– Не мога да повярвам, че майка ми мисли само за себе си! Винаги е била такава – всичко трябва да става по нейния начин.
– Петре, тя е сама от години – отвърна Мария тихо. – Може би има нужда от нас повече, отколкото си мислим.
Слушах ги през полуотворената врата и сърцето ми се свиваше от вина и страх. Дали наистина бях егоистка? Или просто жена, която се опитва да намери смисъл след толкова загуби?
Седмиците минаваха в дребни кавги и неизказани обиди. Децата ми се караха за най-малкото – кой ще коси тревата, кой ще плати сметките, кой ще води внуците на училище в града. Аз се опитвах да изглаждам всичко с усмивка и топла баница, но усещах как напрежението расте.
Една вечер Елена ме намери в кухнята със снимка на Георги в ръце.
– Мамо… ти още го обичаш, нали?
– Всеки ден – отвърнах аз и очите ми се напълниха със сълзи. – Исках той да види тази къща. Да сме всички заедно…
Тя ме прегърна силно.
– Ще намерим начин да сме семейство. Но трябва да говорим истината – дори когато боли.
На следващия ден събрах всички около масата. Гласът ми трепереше:
– Знам, че ви нараних. Не ви попитах какво искате. Мечтата ми беше тази къща да ни сближи, а вместо това ни разделя. Моля ви… простете ми.
Петър мълча дълго. После каза:
– Мамо… трудно ми е. Но ти си нашата майка. Ще опитаме… заради теб.
Мария хвана ръката му. Елена избърса сълзите си. Внуците влязоха с букет диви цветя и сложиха един стрък в косата ми.
В този миг разбрах – домът не е къща на брега на Дунав или някъде другаде. Домът е там, където има прошка и любов.
Понякога се питам: Дали щастието си струва цената, ако идва с болка за тези, които обичаме най-много? Може ли една мечта да бъде истинска, ако не я споделиш с другите?