Когато болестта на дъщеря ми разкри тайната: Историята на един баща, който трябваше да започне отначало

– Тате, защо пак си тъжен? – гласът на Мария ме извади от унеса ми. Седях до леглото ѝ в детското отделение на Пирогов, а навън дъждът блъскаше по прозореца така, сякаш искаше да влезе и да измие всичко. Погледнах я – бледа, с тъмни кръгове под очите, но все още с онази усмивка, която можеше да разтопи и най-студеното сърце.

– Не съм тъжен, слънце. Просто мисля за теб – излъгах. Как да ѝ кажа истината? Че се чувствам като кораб без компас, че светът ми се срина в момента, в който лекарят произнесе диагнозата: остра левкемия.

В този момент в стаята влезе жена ми – Елена. Очите ѝ бяха зачервени, но се опитваше да изглежда силна. През последните седмици почти не си говорехме. Болестта на Мария ни беше разделила повече, отколкото ни беше обединила.

– Димитре, трябва да поговорим – прошепна тя, докато Мария заспиваше. Излязохме в коридора. Миришеше на дезинфектант и страх.

– Какво има? – попитах с пресипнал глас.

– Лекарите искат да направят генетични изследвания. Трябват им проби и от двамата родители… – замълча за миг, после ме погледна право в очите. – Има нещо, което трябва да ти кажа.

Сърцето ми заби лудо. В този момент разбрах, че нещо не е наред. Елена се разплака.

– Димитре… Мария не е твоя биологична дъщеря.

Светът спря. Чувах само ехото на думите ѝ. Не можех да повярвам. Всичко се завъртя пред очите ми – първата усмивка на Мария, първите ѝ стъпки, как я държах за ръка в парка…

– Какво говориш? – изсъсках през зъби.

– Съжалявам… беше само веднъж… преди години… Не знаех как да ти кажа…

В този момент почувствах омраза към жената, която някога обичах повече от всичко. Но после погледнах през прозореца към леглото на Мария. Тя беше моето дете. Мое!

Върнах се при нея. Тя спеше спокойно, сякаш нищо не се беше случило. Погалих я по косата и се разплаках без глас.

Следващите дни минаха като в мъгла. Лекарите настояваха за изследванията. Елена ми каза името на човека – Петър, стар приятел от университета. Намерих го във Фейсбук. Изпратих му съобщение: „Моля те, обади ми се. Става дума за живота на едно дете.“

Петър дойде още същата вечер. Беше нервен, но когато видя Мария, очите му се напълниха със сълзи.

– Ще направя всичко необходимо – каза той тихо.

В онези дни научих какво значи истинска болка. Не само заради болестта на Мария, а заради предателството, което ме беше пронизало до костите. Не можех да простя на Елена. Не можех да простя и на себе си – че не съм разбрал по-рано, че съм бил сляп.

Но Мария имаше нужда от мен. Всяка вечер тя ме молеше:

– Тате, ще останеш ли до мен?

– Ще остана, слънце мое. Докато дишам.

Започнахме лечението с нова надежда – Петър се оказа подходящ донор за трансплантацията. Лекарите казаха, че шансовете са добри.

Една вечер седяхме тримата край леглото ѝ – аз, Елена и Петър. Мълчахме дълго. После Мария прошепна:

– Обичам ви всички…

Погледнах Елена. В очите ѝ имаше само болка и вина.

– Как можа? – попитах я тихо.

– Бях млада… объркана… Мислех, че никога няма да разбереш…

– А ако не бяхме разбрали? Ако Мария не беше болна?

Тя се разплака отново.

Петър сложи ръка на рамото ми.

– Димитре… Знам, че е трудно. Но най-важното е Мария да оздравее.

Тогава разбрах – трябваше да избера между гордостта си и живота на детето си.

Избрах Мария.

Минаха месеци. Трансплантацията мина успешно. Мария започна да се възстановява. Аз и Елена се разделихме – не можех да живея с лъжата повече. Но останах до дъщеря си. Всяка сутрин ѝ носех закуска в болницата, четях ѝ приказки вечер и я държах за ръка при всяка процедура.

Петър също беше там – понякога двамата стояхме мълчаливо край леглото ѝ, свързани от една съдба, която никой от нас не беше избирал.

Днес Мария е здрава. Живее с майка си, но аз съм част от живота ѝ всеки ден. Научих се да прощавам – не заради Елена или Петър, а заради себе си и заради Мария.

Понякога се питам: Ако не беше болестта ѝ, щях ли някога да науча истината? И щях ли пак да избера любовта пред гордостта?

Какво бихте направили вие? Може ли човек да прости такава лъжа? И какво значи истински да бъдеш баща?