Когато домът се превърне в чуждо място: История за размяна на апартаменти и изгубена интимност
– Не мога да повярвам, че пак го обсъждаме! – гласът ми трепереше, докато гледах мъжа си Стефан право в очите. Беше късен следобед, а слънцето се промъкваше през пердетата на нашия двустаен апартамент в Люлин, хвърляйки златисти сенки по стените. Стефан седеше на ръба на дивана, с ръце, стиснати в юмруци.
– Моля те, Мария, опитай се да я разбереш. Майка ми не е зле, просто… тя винаги е искала къща на село. – Той избягваше погледа ми, сякаш се срамуваше.
– А ние? Къде оставаме ние? Как може да очаква да се натъпчем в нейната гарсониера? – Гласът ми се извисяваше, но не можех да го спра. Чувствах се като животно, притиснато в ъгъла.
Точно тогава телефонът иззвъня. Беше тя – госпожа Цветанка, свекърва ми. Винаги така официална, винаги с усещането, че знае кое е най-добре за всички.
– Мария, скъпа, реших всичко. Намерих купувач за апартамента. Следващата седмица ще подпишем. Вие със Стефан ще се преместите при мен в гарсониерата, а аз ще си купя къща в Банкя. Ще е прекрасно! – Гласът ѝ звучеше развълнувано, но аз чувах само ехото на собствения си ужас.
– Но… Цветанке, ние не сме съгласни! Това не е решение за нас! – опитах се да запазя самообладание.
– О, Мария, ти още си млада, ще свикнеш. Важното е семейството да е заедно. А и Стефан ще бъде по-близо до мен, ако нещо ми стане. – Сякаш вече бяхме решили всичко.
Затворих телефона с треперещи ръце. Стефан ме гледаше безпомощно.
– Не мога да ѝ кажа „не“, Мария. Тя е майка ми…
– А аз? Аз каква съм ти? – прошепнах през сълзи.
Следващите дни бяха кошмар. Докато опаковахме багажа си, всеки предмет ми тежеше като камък. Спомените от първия ни ден тук, от първата ни Коледа като семейство… Всичко щеше да остане зад нас. Гарсониерата на Цветанка беше малка, тясна и пълна с нейни вещи – стари снимки, дантелени покривки и миризма на лавандула.
Първата вечер там беше като затвор. Цветанка ни посрещна с усмивка и топла супа.
– Ето, вижте колко е уютно! – каза тя и ни покани да седнем на масата.
Стефан се опита да се усмихне, но очите му бяха празни. Аз едва сдържах сълзите си.
– Мамо, ще бъде временно, нали? – попита той плахо.
– Разбира се! Докато не си намерите нещо свое. Но няма нужда да бързате – тук има място за всички ни! – отвърна тя с онази своя категоричност, която не търпи възражения.
Седмиците минаваха бавно. Липсата на лично пространство започна да ни задушава. Всяка сутрин се будех от шума на кафеварката ѝ и от разговорите ѝ по телефона с приятелките: „Мария пак не изчисти добре банята…“ или „Стефан трябва да си намери по-добра работа.“
Една вечер не издържах.
– Цветанке, моля ви, имаме нужда от малко лично пространство. Не можем така…
Тя ме погледна с изненада и леко раздразнение.
– Мария, това е моят дом. Ако не ви харесва, може би трябваше да помислите преди да се съгласите.
– Не сме се съгласявали! Вие решихте вместо нас! – избухнах аз.
Стефан стоеше между нас като дете между двама каращи се родители. В очите му видях вина и страх.
– Моля ви… нека не се караме – прошепна той.
Тогава разбрах: никой няма да защити границите ми вместо мен. Ако аз не го направя, никой няма да го направи.
Започнах да търся апартаменти под наем тайно от всички. Всяка вечер разглеждах обяви в интернет и си представях как отново имаме свой дом – малък, но само наш. След месец намерих двустаен апартамент в Надежда. Скромен, но светъл и тих.
Една сутрин събрах смелост и казах на Стефан:
– Намерих ни нов дом. Или идваш с мен, или оставам сама.
Той ме гледа дълго. После преглътна тежко и каза:
– Идвам с теб.
Когато казахме на Цветанка, тя избухна:
– Как може така? След всичко, което направих за вас!
– Мамо, това е нашият живот – каза Стефан тихо.
Преместихме се след седмица. Първата вечер в новия апартамент беше тиха и странно спокойна. Седяхме на пода сред кашоните и ядохме пица от кутия.
– Това ли е цената на свободата? – попитах го аз през сълзи и смях едновременно.
Сега понякога се питам: струваше ли си болката? Или просто трябваше да приема чуждите решения? Какво бихте направили вие?