Когато прехвърлих къщата си на внука, дъщеря ми спря да ми говори: Четири месеца тишина

— Не мога да повярвам, че го направи, мамо! — гласът на дъщеря ми Мария трепереше от гняв, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоеше пред мен, стиснала юмруци, а аз усещах как сърцето ми се свива. Беше късен следобед, слънцето се скриваше зад покривите на нашата къща в Пловдив, а въздухът беше натежал от неизказани думи и стари обиди.

Преди четири месеца взех решение, което промени всичко. Казвам се Стефка, на 78 години съм, вдовица от десет години. Животът ми не беше лек — работих като учителка по литература, отгледах две деца почти сама, след като съпругът ми почина млад. Синът ми Георги е на 50, живее в София, има свой бизнес и рядко се прибира. Мария, дъщеря ми, е на 45, разведена, с едно дете — моят любим внук, Александър. Той е на 22, студент по медицина, умен и добър, винаги ми е помагал, когато съм имала нужда.

Къщата, в която живея, е стара, но здрава — наследство от моите родители. Винаги съм си представяла, че ще остане в семейството, че ще се напълни с детски смях и ще пази спомените ни. Но годините минаваха, децата ми се отдалечиха, а аз все по-често оставах сама. Александър беше единственият, който идваше редовно — носеше ми лекарства, пазаруваше, поправяше каквото се счупи. Виждах в очите му обич и благодарност, каквито не усещах от Мария от години.

Един ден, докато седяхме на двора, той ми каза:
— Бабо, ако някога имаш нужда от нещо, само кажи. Ти си ми всичко.

Тогава в мен се зароди мисълта — защо да не прехвърля къщата на него? Той е млад, ще се грижи за нея, а и за мен. Посъветвах се с адвокат, направих всичко както трябва. Не казах на Мария, защото знаех, че ще се разсърди. Но не очаквах такава буря.

Когато разбра, дъщеря ми избухна. Крещеше, че съм я предала, че съм обичала повече внука си, че съм я лишила от наследство. Опитах се да ѝ обясня, че го правя за доброто на всички, че Александър е единственият, който се интересува от мен. Но тя не искаше да слуша. Отиде си, тръшна вратата и оттогава не ми е проговорила.

Четири месеца. Четири месеца тишина. Не ми звъни, не идва, не праща дори съобщение за празниците. Георги ми се обади веднъж, каза, че не иска да се меси, че това са „женски работи“. Александър идва, носи ми храна, сяда до мен и ме прегръща. Но болката от отсъствието на дъщеря ми е като рана, която не зараства.

Всяка вечер седя сама в хола, гледам старите снимки — Мария като малка, с плитки и усмивка до уши, как ме прегръща на първия учебен ден. Спомням си как я държах за ръка, когато се развеждаше, как плакахме заедно. Кога се отдалечихме толкова? Кога се превърнахме в непознати?

Съседката ми Пенка идва понякога на кафе и ме пита:
— Абе, Стефке, не ти ли е мъчно за Мария? Не можеш ли да ѝ се обадиш?

Опитах. Писах ѝ съобщение: „Марийче, липсваш ми. Моля те, прости ми.“ Не отговори. Опитах да ѝ звънна — не вдига. Александър също се опитва да говори с нея, но тя му казва само:
— Не искам да чувам за баба ти. Тя ме предаде.

Понякога се питам — наистина ли я предадох? Или тя не вижда колко самотна съм? Всичко, което съм правила, е било за децата ми. Работех до късно, за да имат всичко, отказвах си нови дрехи, за да им купя учебници. А сега, когато съм стара и имам нужда от тях, те са далеч — единият в София, другата — в сърцето си.

Веднъж Александър ме попита:
— Бабо, ако можеше да върнеш времето назад, щеше ли да направиш същото?

Замислих се дълго. Може би щях да говоря с Мария предварително. Може би щях да ѝ обясня, че не я обичам по-малко, че просто искам някой да се грижи за дома ни. Но не съжалявам, че избрах Александър — той е моето утешение, моят приятел, моят син, когато другите ги няма.

Преди няколко дни получих писмо от Мария. Късичко, студено:
„Не ме търси. Не искам да имам нищо общо с теб.“

Сълзите ми капеха по листа, докато го четях. Не знам дали някога ще ми прости. Не знам дали ще я видя отново. Но знам, че не мога да върна времето назад.

Сега седя на двора, слушам песента на щурците и се чудя — заслужаваше ли си всичко това? Дали едно решение може да разбие цял живот, цяла любов? Ако можехте да изберете между благодарността на внука и гнева на дъщерята, какво бихте направили вие?