Когато родителите си тръгнат завинаги: История за прошката и гордостта
– Не искам да ги виждам! – Гласът на Габриел отекна в малката кухня, докато аз стисках чашата с чай толкова силно, че пръстите ми побеляха.
– Но това е сватбата ти, Габи! – прошепнах, сякаш ако говоря по-тихо, болката ще е по-малка. – Това е денят, в който семействата се събират, не се разделят.
Той се обърна рязко към мен. Очите му бяха пълни с гняв и нещо още по-страшно – с болка.
– Не разбираш! Те никога не са ме подкрепяли. Винаги съм бил недостатъчен за тях. Дори когато завърших университета с отличие, баща ми каза, че това не е истинска работа. Майка ми само мълчеше. Защо да ги каня? За да ме гледат с онзи поглед на разочарование?
Замълчах. Винаги съм вярвала, че семейството е най-важното нещо. Моите родители не бяха идеални, но винаги бяха до мен. Не можех да си представя какво е да носиш такава тежест.
Сватбата ни беше красива и тъжна едновременно. Залата беше пълна с приятели, моите родители плачеха от радост, но на масата на младоженците имаше две празни места. Габриел не каза нищо през цялата вечер за тях, но в очите му видях сянка, която не можех да прогоня.
Минаха месеци. Преместихме се в малък апартамент в София. Животът ни беше изпълнен с обикновени радости – неделни разходки в Южния парк, смях над чаша кафе, споделени мечти за бъдещето. Но всяка Коледа, всеки рожден ден на Габриел, усещах как нещо го гложди отвътре.
Една вечер, докато подреждах масата за вечеря, телефонът звънна. Видях името „Майка“ на дисплея му. Той го изгледа дълго, после го остави да звъни до края.
– Може би трябва да ѝ вдигнеш – казах тихо.
– Не искам – отвърна той рязко и излезе на балкона.
Седнах сама на масата и се разплаках. Не знаех как да му помогна. Знаех само, че ако нещо се случи с родителите му, той никога няма да си го прости.
Мина още година. Един ден получихме писмо – покана за 60-ия рожден ден на баща му. Беше написано с треперещ почерк: „Габриел, липсваш ни. Моля те, ела.“
Показах му писмото. Той го прочете и го скъса на две.
– Защо си толкова жесток? – извиках през сълзи. – Те са ти родители! Може би не са били перфектни, но са те обичали по техния начин!
– Не разбираш! – изкрещя той. – Никога няма да разберат какво ми причиниха!
– А ти някога опита ли да им кажеш? Или само чакаш те да се променят?
Той замълча и излезе от апартамента. Върна се късно през нощта, миришещ на алкохол и цигари.
Дните станаха тежки. Започнахме да се караме за дреболии – кой ще измие чиниите, кой ще изхвърли боклука. Но истинската причина беше тази неизказана болка между нас.
Една сутрин получих обаждане от непознат номер.
– Здравейте, търся Габриел Петров. Обаждам се от болница „Св. Анна“. Баща му е приет по спешност…
Сърцето ми спря. Казах му новината. Видях как лицето му побелява.
– Трябва да отидем – казах твърдо.
Той само кимна и тръгнахме мълчаливо към болницата. Коридорите миришеха на лекарства и страх. Майка му седеше пред интензивното отделение, свита като дете.
– Габи… – прошепна тя през сълзи.
Той стоеше като вцепенен. Аз го бутнах леко напред.
– Мамо… – каза той тихо и гласът му се прекърши.
Те се прегърнаха за първи път от години. Аз стоях настрани и плачех тихо.
Баща му почина три дни по-късно. На погребението Габриел стоеше до майка си и държеше ръката ѝ. След всичко това той не можеше да си прости годините на мълчание и гордост.
Вечерта след погребението седяхме на терасата и гледахме светлините на града.
– Защо трябваше да чакам толкова дълго? – прошепна той. – Защо хората сме толкова инати понякога?
Погледнах го през сълзи и си помислих: Колко често позволяваме на гордостта да ни отнеме най-ценното? А вие… бихте ли простили навреме?