Лято при баба Нора: Сезон на неспокойствие и съревнование

– Пак ли ще ходите при Виктория? – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках, докато гледах как Мария и Петър приготвят раниците на децата.

Дъщеря ми, Елена, не ме погледна в очите. Само въздъхна и започна да оправя косата на малката Лили.

– Мамо, знаеш, че обещахме на Виктория да ги заведе на езерото. Не можем да отменим всичко в последния момент.

Стиснах устни. Вече трета седмица от лятната ваканция децата прекарваха повече време при Виктория, отколкото при мен. А аз… Аз броях часовете до следващата им поява у дома, подреждах любимите им играчки, готвех любимите им кюфтета и се надявах да чуя смеха им по коридорите на стария ни апартамент в Пловдив.

Но Виктория – винаги с нови идеи, с подаръци, с екскурзии. Беше като състезание, в което аз губех още преди да съм започнала.

– Бабо Нора, ще дойдеш ли с нас на езерото? – попита ме внезапно Калоян, най-големият ми внук, с онзи поглед, който винаги ме разтапяше.

Погледнах към Елена. Тя се поколеба.

– Може би е по-добре да си починеш днес, мамо. Ще се върнем довечера.

Почувствах се излишна. Като стара мебел, която всички обичат, но никой не използва. Усмихнах се насила и ги изпратих до вратата.

Когато останах сама, седнах на дивана и се загледах в снимките по стената – от миналото лято, когато всички бяхме заедно на морето. Тогава още не усещах тази болка – болката от това да делиш любовта на децата си с някой друг.

Телефонът иззвъня. Беше Силвия – съседката от горния етаж.

– Норо, пак ли си сама? Ела да пием кафе на балкона.

Отидох при нея с надеждата да разсея мислите си. Силвия ме изслуша внимателно, после поклати глава:

– Знаеш ли, и аз минах през това. Когато децата ми бяха малки, майката на мъжа ми все ги взимаше. Чувствах се като гостенка в собствения си живот.

– А как го преживя?

– С времето разбрах, че няма смисъл да се боря за любовта им. Просто трябва да бъда себе си и да ги обичам така, както мога.

Върнах се у дома малко по-спокойна. Реших да направя нещо специално за децата – изпекох баница с тиква, любимата на Лили. Наредих масата с шарени чаши и сложих новите книжки, които им бях купила.

Когато вечерта дойдоха, лицата им светнаха при миризмата на баницата.

– Бабо! – извика Лили и се хвърли в прегръдките ми.

– Разкажете ми как беше при другата баба – казах уж небрежно.

– Беше хубаво – каза Калоян. – Но тук е по-вкусно!

Сърцето ми подскочи от радост. Но после Лили прошепна:

– Бабо Нора, Виктория каза, че ако сме послушни, ще ни заведе в София на цирк!

Пак същото чувство – че някой друг може да им даде повече от мен. Че трябва да се състезавам за тяхната обич.

Вечерта Елена остана да ми помогне с чиниите.

– Мамо, не искам да се чувстваш така – каза тя тихо. – Просто… Виктория е много настоятелна. Понякога ми е трудно да ѝ откажа.

– Знам – отвърнах. – Но понякога имам чувството, че губя децата ви. Че вече не съм най-важната баба за тях.

Елена ме прегърна.

– Те те обичат. Просто любовта им стига за всички ни.

Но аз не бях сигурна дали това е вярно. През следващите дни Виктория продължи да организира разходки, кино вечери и изненади. Аз се опитвах да не показвам ревността си пред Елена и Петър, но вътре в мен бушуваше буря.

Една вечер чух как Калоян говори с баща си:

– Тате, защо баба Нора е тъжна напоследък?

Петър замълча за миг.

– Понякога възрастните се чувстват така, когато мислят, че ги забравяме. Но ти знаеш колко много я обичаш, нали?

– Да! – каза Калоян твърдо.

Сълзите напълниха очите ми. Не исках децата да усещат болката ми. На следващия ден реших да говоря с Виктория.

Отидох до нейния апартамент с кутия домашни сладкиши.

– Виктория, може ли да поговорим?

Тя ме изгледа изненадано, но ме покани вътре.

– Знам, че много обичаш внуците – започнах аз. – И аз ги обичам. Но понякога имам чувството, че се състезаваме коя ще бъде по-добрата баба…

Тя въздъхна тежко.

– И аз го усещам. Просто… след като останах вдовица, те са всичко за мен. Понякога прекалявам…

Погледнахме се за миг без думи – две жени, които искат едно и също: любовта на децата си и техните деца.

– Може би трябва да спрем да се състезаваме – казах аз тихо. – Да правим неща заедно с децата. Да им покажем, че любовта не се дели.

Виктория кимна със сълзи в очите.

Това лято завърши различно от всички други. Организирахме пикник заедно – двете баби с всички внуци. Смяхме се, играхме на народна топка и за първи път почувствах мир в душата си.

Сега стоя на балкона и гледам как децата тичат из двора. Мисля си: Защо толкова често забравяме, че любовта не е състезание? Дали някога ще спрем да мерим кой е по-важен за тези малки сърца?