Мълчаливите обичания: История за неизказаната любов на една българска майка

– Не ми трябва закуска, ще ям в училище! – изкрещя Стефан, докато трескаво търсеше раницата си из коридора. Сърцето ми се сви. Още една сутрин, в която думите между нас бяха като остриета – кратки, студени, болезнени. Погледнах го как излиза, без да се обърне, и се запитах: кога се изгубихме така?

Аз съм Мария, на 48 години, живея в Пловдив и съм майка на един син. Мъжът ми, Георги, почина преди пет години – инфаркт посред нощ. Оттогава домът ни стана по-тих, а отношенията със Стефан – по-напрегнати. Никога не съм била от хората, които лесно изразяват чувствата си. В нашето семейство не се казваше „Обичам те“. Показвахме го с действия – с топла супа, с изпрани дрехи, с търпение към капризите на другия.

След смъртта на Георги всичко се промени. Стефан беше на 14 – възраст, в която момчетата имат нужда от баща. Аз се опитвах да бъда и майка, и баща, но сякаш винаги нещо не достигаше. Вечерите ни минаваха в мълчание – той пред компютъра, аз пред телевизора. Понякога се улавях да го наблюдавам тайно – как се смее на някой клип или как се ядосва на играта си. Исках да го прегърна, да му кажа „Обичам те“, но думите заседнаха някъде дълбоко в гърлото ми.

Една вечер чух как плаче в стаята си. Сърцето ми се късаше, но не посмях да вляза. Вместо това сварих чай от липа и го оставих пред вратата му. На следващия ден чашата беше празна, но между нас пак нямаше думи.

С времето започнах да показвам любовта си по още по-невидими начини – оставях му бележки с напомняния за важни неща, купувах любимите му вафли от магазина, оправях леглото му сутрин, когато забравеше. Но той сякаш не забелязваше. Или може би не искаше да забележи.

Един ден класната му ме извика в училище. Стефан бил замесен в бой. Когато го попитах защо го е направил, той само сви рамене:
– Все тая ти е, нали? Теб те интересува само дали съм ял и дали съм си написал домашните.

Тези думи ме удариха като шамар. Не знаех как да му обясня, че всичко, което правя, е от любов. Че всяка вечер стоя будна и чакам да се прибере. Че всяка сутрин се моля да е добре.

Опитах се да поговоря с него:
– Стефане, знаеш ли…
– Какво? – прекъсна ме той рязко.
– Просто… искам да знаеш, че…
Думите пак заседнаха. Вместо това само го потупах по рамото и излязох от стаята.

Минаха години. Стефан завърши гимназия и замина да учи във Варна. Когато си тръгна, остави стаята си разхвърляна – както винаги. Отидох вътре и седнах на леглото му. В ръцете ми попадна една тетрадка – отворих я и видях рисунка: майка и син държат ръцете си на брега на морето. Под нея беше написал: „Понякога любовта е тиха.“

Заплаках. За всички пропуснати моменти, за всички неизказани думи. За това, че може би никога няма да чуя от него „Обичам те“, както и той от мен.

Сега живея сама в апартамента ни в Пловдив. Всеки ден минавам покрай стаята му и усещам празнотата. Понякога ми звъни по телефона:
– Здрасти, мамо! Как си?
– Добре съм, ти?
– И аз…
И пак мълчание.

Но вече знам: любовта ни винаги е била тук – в малките жестове, в мълчаливите грижи, в чашата чай пред вратата.

Чудя се… Ако можех да върна времето назад, щях ли да намеря сили да кажа „Обичам те“? Или понякога най-важните думи остават неизказани завинаги? Как мислите – има ли значение дали казваме „Обичам те“, или е достатъчно просто да го показваме?