Мълчанието на свекървата: История за гордост, болка и прошка

– Не мога да повярвам, че пак си тук, Мария! – гласът на свекърва ми, госпожа Димитрова, проряза тишината в малката кухня. Стоях с наведена глава, ръцете ми трепереха, а в очите ми напираха сълзи. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин.

– Мамо, моля те… – опита се да се намеси мъжът ми, Петър, но тя го прекъсна с вдигната ръка.

– Не съм банка! – изсъска тя. – И аз съм си изкарвала хляба с труд. Не съм длъжна да ви спасявам всеки път, когато нещо не върви!

Стиснах зъби и се опитах да не избухна. Бяхме останали без работа и двамата. Петър го съкратиха от завода, а мен – от шивашкия цех. Сметките се трупаха, детето кашляше от студ в стаята, а хладилникът беше почти празен. Единственото, което исках, беше малко помощ – заем до следващия месец или поне няколко торби с продукти.

Но госпожа Димитрова, с нейните три апартамента под наем и новия джип пред блока, стоеше пред мен като стена от лед.

– Ще се оправим сами – казах тихо и дръпнах Петър за ръката. Излязохме на стълбището. Сълзите вече се стичаха по бузите ми.

– Мария… – прошепна той. – Съжалявам…

– Не е твоя вината – отвърнах. – Просто… не мога да разбера как може да е толкова безчувствена.

Вечерта седяхме на масата с малкия ни син, Иво. Той рисуваше с цветни моливи върху стар тефтер.

– Мамо, ще имаме ли пак банички утре? – попита той с надежда.

Погалих го по главата и се усмихнах насила:

– Ще видим, слънце мое. Ще видим…

С Петър брояхме стотинките за хляб и мляко. През нощта не можех да заспя. В главата ми се въртяха думи на свекърва ми: „И аз съм си изкарвала хляба с труд.“ А аз? Аз не работих ли? Не се ли борих? Защо богатството й беше по-важно от семейството?

На следващия ден срещнах стара приятелка от университета – Елица. Поканих я на кафе у дома. Разказах й всичко – за работата, за Петър, за свекървата.

– Мария, не си сама – каза тя и хвана ръката ми. – Моята майка също има възможности, но когато поисках помощ за ремонта на покрива, ми каза: „Трябва да се научиш сама.“ Не знам защо родителите ни са станали такива…

– Може би са се озлобили от живота – отвърнах. – Или просто не искат да признаят, че и ние имаме нужда от подкрепа.

Елица кимна мълчаливо. Говорихме дълго за мечтите си, за страховете си. Почувствах се по-лека след този разговор.

Вечерта Петър се прибра със свити рамене.

– Опитах да говоря с майка пак… Не иска и да чуе.

– Знам – казах. – Ще намерим начин. Ще чистя входове, ще гледам деца… Само да не се моля повече на хора, които не искат да помогнат.

След седмица започнах работа като домашна помощница при една възрастна жена в квартала. Не беше много, но поне можех да купя храна за Иво. Петър започна да кара такси на черно.

Минаха месеци. Научих се да ценя малките неща – топлата супа, усмивката на Иво, прегръдката на Петър вечер. Но болката от отношението на свекърва ми не ме напускаше.

Един ден я срещнах случайно пред блока. Беше облечена в скъпото си палто и носеше торби с покупки.

– Здравейте, госпожо Димитрова – поздравих я учтиво.

Тя ме изгледа надменно:

– Оправихте ли се вече?

– Да – отвърнах кратко. – Благодарение на себе си и на хората, които вярват в мен.

Тя замълча за миг, после троснато каза:

– Така трябва! Човек трябва сам да се справя!

В този момент осъзнах, че никога няма да получа признание или топлина от тази жена. Но вече не ми трябваше. Бях оцеляла въпреки всичко.

Сега често си мисля: защо някои хора избират парите пред семейството? Дали някога ще се научим да си помагаме истински? Какво струва повече – гордостта или човещината?