„Мамо, защо не можеш да ми дадеш повече?” – Изповедта на една пенсионирана учителка

– Мамо, защо не можеш да ми дадеш повече? – думите на Мария, дъщеря ми, отекнаха в малката кухня на панелката ни в Люлин, докато държеше в ръцете си стария си телефон и гледаше с отчаяние към мен. Беше събота следобед, а аз тъкмо бях сложила на масата топла баница, с надеждата поне с това да я зарадвам. Но вместо благодарност, получих този поглед – смесица от разочарование и срам, който ме прониза до костите.

Седнах срещу нея, стиснала ръцете си в скута, и се опитах да намеря думи. „Мария, знаеш, че пенсията ми е едва 540 лева. Плащам тока, водата, лекарствата… Остава ми за хляб и малко сирене. Ако можех, щях да ти купя нов телефон, нови дрехи, всичко, което искаш. Но не мога.“ Гласът ми трепереше, а очите ми се напълниха със сълзи, които се опитвах да скрия. Тя само въздъхна и се обърна към прозореца, сякаш не искаше да ме вижда.

В този момент си спомних как преди години, когато още работех като учителка по литература в 134-то училище, можех да й купя поне нови обувки за първия учебен ден. Тогава бяхме бедни, но щастливи. Сега, когато съм пенсионерка, всичко е още по-трудно. Всяка стотинка броя, всяка сметка е като нож в гърдите ми. А Мария… тя вече не е онова усмихнато момиченце, което се радваше на книжка от сергията на „Славейков“. Сега е студентка в Софийския, сред хора, чиито родители могат да им дадат всичко. И тя се срамува от мен.

– Мамо, ти не разбираш – каза тя тихо, без да ме погледне. – Всички имат нови телефони, ходят по заведения, пътуват. Аз не мога да си позволя нищо. Чувствам се като просяк. Срам ме е да кажа на приятелите си, че живея в панелка с майка си и че нямам пари дори за кафе.

Тези думи ме удариха по-силно от всичко. Как да й обясня, че съм дала всичко от себе си? Че съм работила по две смени, че съм се отказвала от нови дрехи, от почивки, само и само тя да има по-добро бъдеще? Че съм стояла до късно нощем, за да й помагам с уроците, докато очите ми пареха от умора? Но явно това не е достатъчно. В днешно време любовта на майката се измерва с пари, с подаръци, с възможности, които аз не мога да й дам.

– Мария, ти знаеш ли какво е да броиш стотинки, за да купиш хляб? – попитах я тихо. – Знаеш ли какво е да се чудиш дали ще стигнат парите за лекарствата ти този месец? Аз не искам да ти тежа, но не мога да ти дам повече. Не защото не искам, а защото не мога.

Тя замълча. В стаята се настани тежка тишина, прекъсвана само от тиктакането на стария стенен часовник. Спомних си как преди години, когато баща й ни напусна, останахме сами. Тогава Мария беше на осем. Плачеше нощем, а аз я прегръщах и й обещавах, че ще се справим. И се справихме. Но сега, когато най-много имам нужда от нейната подкрепа, тя ме отблъсква.

– Мамо, не искам да се караме – прошепна тя. – Просто… понякога ми е трудно. Всички ми се смеят, че нямам нищо. Чувствам се като никоя.

– Ти не си никоя, Мария! – извиках, по-остро, отколкото исках. – Ти си моята дъщеря, умна, красива, добра! Пари се изкарват, но достойнството не се купува. Не позволявай на никого да те кара да се срамуваш от това, което си!

Тя ме погледна за първи път от началото на разговора. В очите й проблеснаха сълзи. – Мамо, понякога ми се иска да съм като другите. Да не се притеснявам за сметките, за това какво ще ям утре. Да мога да ти помогна, а не само да искам.

Прегърнах я. За миг почувствах, че между нас отново има онази връзка, която времето и бедността не бяха успели да разрушат. – Знам, мило мое. И аз искам да ти дам всичко. Но понякога животът ни изпитва. Важно е да не се предаваме.

След този разговор Мария стана по-затворена. Все по-рядко се прибираше вкъщи, все по-често нощуваше при приятелки. Аз оставах сама в малкия апартамент, слушах как съседите се карат за пари, как децата им се хвалят с нови телефони и дрехи. Понякога се питах – къде сбърках? Дали трябваше да работя нещо друго, да замина в чужбина, както направиха толкова много мои колеги? Може би тогава Мария нямаше да се срамува от мен.

Една вечер, докато миех чиниите, телефонът звънна. Беше Мария. Гласът й беше тих, почти неузнаваем. – Мамо, може ли да дойда тази вечер? Имам нужда да поговорим.

Сърцето ми заби лудо. – Разбира се, мило мое. Винаги си добре дошла.

Когато влезе, видях, че е плакала. Седна до мен на дивана и дълго мълча. После прошепна: – Мамо, съжалявам. Не трябваше да ти говоря така. Знам, че правиш всичко възможно. Просто понякога ми е трудно да приема, че не можем да си позволим това, което другите имат. Но ти си най-добрата майка. Искам да бъда по-добра дъщеря.

Прегърнах я силно. Сълзите ми се стичаха по бузите, но този път бяха от облекчение. – Обичам те, Мария. Винаги ще те обичам, независимо от всичко.

Сега, когато пиша тези редове, се питам: Дали наистина любовта се измерва с пари? Или най-важното е да имаш до себе си човек, който те обича, въпреки всичко? Как мислите вие – достатъчна ли е майчината обич, когато светът изисква все повече и повече?