Мръсните чинии на истината: Историята на едно семейство от София

— Къде си бе, Жоре? — гласът на Ивайло ме изненада още от прага на кухнята. Стоеше с ръце до лактите в сапунена пяна, а лицето му беше напрегнато, сякаш не миеше чинии, а се бореше с някакъв вътрешен демон.

— Абе, Иво, какво правиш? Не беше ли твоята работа да готвиш, а на Ели да мие? — опитах се да се пошегувам, но той не се усмихна. Само кимна към хола, където телевизорът гърмеше с поредния епизод на „Откраднат живот“.

— Остави я, нека гледа. — Гласът му беше глух. — Аз ще оправя тук.

Погледнах го по-внимателно. Ивайло винаги беше душата на компанията – шегаджия, оптимист, човекът, който намираше изход от всяка ситуация. Но тази вечер нещо беше различно. Очите му бяха зачервени, а ръцете трепереха леко. Въздухът в кухнята беше тежък от парата и нещо неизказано.

— Какво става, братле? — попитах тихо.

Той замълча за миг, после пусна чинията в мивката с трясък.

— Не знам дали мога повече, Жоре. — Гласът му се пречупи. — Мислех си, че всичко е наред… Ама май съм бил сляп.

Погледнах го озадачен. Не исках да ровя в чужди проблеми, но усещах, че има нужда да говори.

— Ели ли? — прошепнах.

Той кимна. — От няколко месеца е като чужда. Все е уморена, все не й се говори… А аз… — замълча и избърса ръцете си в престилката. — Намерих съобщения в телефона й. С някакъв… Виктор. Не знам кой е.

В този момент вратата на кухнята се отвори и Ели надникна вътре.

— Иво, ще донесеш ли вода? — попита тя с равен глас, без да ме забележи.

— След малко — отвърна той сухо и тя затвори вратата.

Стояхме в тишина. Чуваше се само капенето на водата от чешмата.

— Какво ще правиш? — попитах го внимателно.

Той сви рамене. — Не знам. Имаме дете, Жоре… Малката спи горе. Не мога просто да си тръгна. А и… може би аз съм виновен. Все работя до късно, все нямам време за тях…

В този момент си спомних колко често сме се събирали у тях преди – смяхме се, играехме карти, Ели винаги приготвяше нещо вкусно. Напоследък обаче все по-рядко ни канеха.

— Говори с нея — казах тихо. — Поне опитай да разбереш какво става.

Той кимна уморено и отново се захвана с чиниите. Аз стоях до него и усещах как тежестта на неговата болка започва да ме задушава.

— Жоре… ако ти беше на мое място, какво би направил?

Замислих се. Никога не съм бил женен, но знаех какво е да обичаш някого до болка и изведнъж да усетиш пропаст между вас.

— Бих опитал всичко, преди да се откажа — казах най-накрая. — Но ако видя, че няма смисъл… бих си тръгнал. Защото детето заслужава щастливи родители, а не хора, които се мразят.

Той въздъхна тежко и избърса очите си с опакото на ръката.

— Благодаря ти, братле. Само ти мога да кажа…

В този момент чухме тънък гласец от стълбите:

— Тате? Жадна съм…

Ивайло избърса ръцете си и излезе от кухнята. Останах сам сред купчината сапунени мехури и мръсни чинии. Изведнъж ми се стори, че всяка чиния носи по една неизказана болка, по една малка лъжа или пропуснат разговор.

След няколко минути Ивайло се върна. Очите му бяха още по-червени.

— Ще говоря с нея довечера — каза решително. — Каквото и да стане… Благодаря ти, Жоре.

Излязох от апартамента им с тежко сърце. По пътя към вкъщи мислех за това колко лесно е да съдиш другите отвън, а колко трудно е да живееш с истината вътре в себе си.

Сега ви питам – ако бяхте на мястото на Ивайло или Ели, какво бихте направили? Дали понякога е по-добре да замълчиш заради детето или истината винаги трябва да излезе наяве?