На кръстопът на шейсет и три: Майчина дилема между София и ново начало

— Мамо, не мога повече така! — гласът на Мария трепери, докато държи в ръка чашата с чай. — Или идваш с мен във Варна, или… не знам как ще се справя сама.

Седя срещу нея, усещам как сърцето ми се свива. Вече съм на 63. Прекарах целия си живот в този апартамент в Люлин — тук се ожених за Иван, тук отгледах Мария, тук плаках, когато той почина. Всичко ми е познато: миризмата на старите книги в хола, скърцането на паркета, дори шумът от трамвая под прозореца. А сега Мария иска да изтръгна корените си и да започна отначало.

— Мария, аз… — опитвам се да намеря думи. — Не е толкова лесно. Тук са всичките ми приятели, тук е гробът на баща ти…

Тя ме прекъсва:

— Мамо, ти не разбираш! Вече не мога да плащам наема сама. Във Варна ще работя при леля Снежа — тя ми обеща място в магазина си. Ще имаме апартамент под наем, а ти ще гледаш малкия. Там е морето, ще ти хареса!

Поглеждам към внука си Петър, който си играе с количките на килима. Усмихва се невинно, не подозирайки за бурята между мен и майка му. Спомням си как преди години аз самата се борех с майка си — тя не искаше да напусне родното село и да дойде при нас в София. Тогава я обвинявах в инат. Сега разбирам страха й.

— Мария, аз съм стара вече — прошепвам. — Как ще започна нов живот? Как ще оставя всичко?

Тя избухва:

— Стара? Мамо, ти си по-жива от половината ми приятелки! Не искам да те оставям сама тук. А и Петър има нужда от теб.

Вечерта не мога да заспя. Въртя се в леглото, слушам как дъждът барабани по прозореца. Спомням си първите години с Иван — как мечтаехме за къща край морето, как вярвахме, че всичко е възможно. Сега мечтите са избледнели, останали са само навиците и страхът от неизвестното.

На сутринта отивам до пазара за хляб. Срещам съседката баба Цвета.

— Какво става, Даниела? Изглеждаш притеснена.

— Мария иска да заминем за Варна — въздъхвам. — Не знам дали ще издържа.

Баба Цвета ме поглежда строго:

— Дете мое, животът не чака. Ако имаш шанс да си до дъщеря си и внучето, не го изпускай. Аз останах сама тук и всеки ден съжалявам.

Думите й ме пронизват. Връщам се вкъщи и намирам Мария да плаче тихо в кухнята.

— Мамо… — прошепва тя. — Извинявай, че ти крещях вчера. Просто съм уморена.

Прегръщам я силно.

— И аз съм уморена, Мария. Но може би трябва да опитаме заедно.

Следващите дни минават в напрежение. Разчиствам стари дрехи, снимки, писма от Иван. Всяко нещо ме кара да се разплача. Петър ме пита:

— Бабо, ще имам ли нови приятели във Варна?

— Ще имаш, слънце мое — усмихвам се през сълзи.

Последната вечер преди заминаването сядаме тримата на масата. Мария мълчи, Петър рисува лодки и риби.

— Мамо — казва тя тихо. — Благодаря ти.

Поглеждам я и усещам как страхът ми се смесва с надежда. Може би морето ще измие болката ми по Иван. Може би ще намеря нови приятели, нов смисъл.

Влакът потегля рано сутринта. Гледам през прозореца как София изчезва зад нас. Сълзите ми текат без спиране.

„Дали направих правилния избор? Дали някога ще се почувствам у дома далеч от всичко познато?“, питам се наум и чакам вашите истории.