Наздравицата на булката, която разруши всичко
– Мамо, моля те, не започвай пак! – гласът на Никола трепереше, докато държеше ръката ми под масата. Пръстите му бяха ледени. Вече усещах, че нещо ще се случи, но не знаех какво точно. Всички гости се смееха, чашите звънтяха, а оркестърът свиреше „Облаче ле бяло“. Беше нашият ден – или поне така си мислех.
Седяхме на главната маса в ресторанта в центъра на Пловдив. Бях облечена в бяла рокля, която майка ми уши сама – с дантела от пазара в Чаршията. Никола беше до мен, с костюм, който му стоеше малко голям, но очите му блестяха от щастие. Всичко изглеждаше като сбъдната мечта. Само свекърва ми, Елисавета, седеше с изправен гръб и стиснати устни. Откакто Никола ми предложи брак, тя не пропускаше случай да ми покаже, че не съм достатъчно добра за сина ѝ.
– Мария, хайде, време е за твоята наздравица! – извика леля Гинка от другия край на залата. Всички се обърнаха към мен. Станах бавно, сърцето ми биеше като лудо. Вдигнах чашата и се опитах да не треперя.
– Искам да благодаря на всички ви, че сте тук днес – започнах. – На мама и тате, които винаги са ме подкрепяли. На Никола, който ме научи какво е истинска любов. И на семейството му, което ме прие… – тук погледнах към Елисавета и се усмихнах плахо – …надявам се, че ще бъда достойна снаха и ще ви направя щастливи.
В този момент Елисавета стана рязко. Столът ѝ изскърца по плочките. Всички млъкнаха. Тя ме погледна право в очите – студено, без капка топлина.
– Достатъчно! – каза тя високо. – Не мога повече да слушам тези празни думи! Ти никога няма да бъдеш част от нашето семейство! Никола заслужаваше повече!
В залата настъпи гробна тишина. Чух как някой изпусна вилица. Никола скочи на крака.
– Мамо! Какво правиш? Това е нашият ден!
– Не, Никола! Това е денят, в който ти предаваш баща си и мен! – гласът ѝ беше остър като нож. – Тази жена не е за теб! Тя няма нито образование, нито род! Какво ще кажат хората?
Усетих как бузите ми пламват. Всички ме гледаха – някои със съжаление, други с любопитство. Майка ми се опита да стане, но татко я задържа за ръката.
– Госпожо Елисавета – казах тихо, но гласът ми трепереше от обида и болка. – Обичам Никола. Не искам нищо друго освен да бъдем щастливи.
– Любов? Любовта не храни! – изсъска тя. – Ще видим колко ще издържиш без пари и без подкрепа!
Никола хвана ръката ми и ме дръпна към изхода.
– Тръгваме си! – каза той през зъби.
Гостите започнаха да шушукат. Някой се опита да ни спре, но Никола беше решен.
Излязохме навън под дъжда. Булчинската ми рокля се намокри за секунди. Никола ме прегърна силно.
– Съжалявам, Мария… Не трябваше да става така.
– Не е твоя вината – прошепнах аз през сълзи.
Стояхме така дълго време под дъжда, докато музиката от ресторанта заглъхна. После тръгнахме пеша към квартирата ни – без подаръци, без торта, без снимки от първия ни танц.
След този ден нищо вече не беше същото. Елисавета отказа да говори с нас месеци наред. Никола се затвори в себе си. Аз започнах работа като продавачка в кварталния магазин, а той караше такси нощем. Пари нямахме почти никакви. Понякога вечеряхме само хляб и домати от градината на мама.
С времето започнах да усещам как между нас се появява невидима стена. Всеки път когато се карахме за пари или заради умората, чувах ехото на думите на свекърва ми: „Любовта не храни.“
Една вечер Никола се прибра късно и миришеше на ракия.
– Не издържам вече! – извика той. – Все едно живея между две жени – теб и майка ми! Защо не можеш просто да ѝ угодиш?
– Защото никога няма да ѝ бъда достатъчна! – отвърнах аз през сълзи.
Той тресна вратата и излезе. Стоях сама в тъмното и се чудех дали любовта ни ще оцелее.
Минаха години. Сега имаме дете – малката Елица. Елисавета я видя само веднъж и пак не каза нито дума на мен. Никола работи по цял ден, а аз се грижа за детето и дома ни. Понякога си мисля дали всичко това си струваше.
Пиша тази история с надеждата някой да ме разбере. Дали някога ще бъда приета? Или винаги ще остана „онази“, която развали празника?
Кажете ми: има ли щастлив край за такива като мен? Или съдбата ни е винаги да бъдем чужди в собствения си дом?