Не всеки живее в лукс: Историята на Зоя

– Мамо, не знам как ще се справим – гласът на Даниел трепереше, докато стоеше на прага на кухнята ми, а очите му бяха пълни със страх. Беше късна вечер, децата вече спяха, а Мария седеше на дивана, прегърнала корема си, в който растеше третото им дете. Въздухът в стаята беше тежък, наситен с тревога и неизказани думи.

Преди година всичко изглеждаше различно. Даниел и Мария бяха купили малък апартамент в Люлин – не беше луксозен, но беше техен. Радвах се за тях, гордеех се, че синът ми е успял да осигури дом за семейството си. Мария беше на майчинство с малкия Виктор, а голямата им дъщеря, Елица, тъкмо беше тръгнала на детска градина. Планът беше Мария да се върне на работа като счетоводителка, за да могат да изплащат кредита по-лесно. Но животът не пита за планове.

– Зоя, трябва да ти кажа нещо… – Мария ме погледна с онзи поглед, който познавах от години. Очите ѝ бяха уморени, но в тях имаше и нещо друго – страх и вина. – Бременна съм отново.

Първата ми реакция беше радост – още едно внуче! Но после, като че ли някой ме заля с кофа студена вода. Знаех какво означава това – Мария няма да може да се върне на работа, а Даниел ще трябва да се справя сам с всички разходи. Кредитът, сметките, храната, дрехите за децата…

– Ще се справим, мамо, нали? – Даниел се опитваше да звучи уверен, но ръцете му трепереха, докато държеше чашата с чай. – Аз ще работя повече, ще взема и втора работа, ако трябва.

– А кога ще виждаш децата си? – не се сдържах и попитах. – Кога ще почиваш? Кога ще бъдеш с Мария?

Той не отговори. Само сведе глава и се загледа в пода. Мария избърса сълзите си и прошепна:

– Не исках да се случи така. Знам, че е трудно, но…

– Не се обвинявай, Мария – казах ѝ. – Децата са благословия. Ще намерим начин.

Но вътрешно не бях сигурна. Пенсията ми беше малка, а и аз самата имах нужда от лекарства и помощ. Въпреки това, започнах да им нося храна, да гледам децата, когато Мария беше твърде уморена, за да стане от леглото. Даниел започна да работи като шофьор на такси вечер, след основната си работа. Връщаше се към полунощ, изтощен, с черни кръгове под очите.

Един ден, докато готвех супа за децата, чух как Даниел и Мария се карат в спалнята:

– Не мога повече! – извика Даниел. – Не мога да бъда навсякъде! Работя по 16 часа, а пак не стигат парите!

– А аз? – отвърна Мария през сълзи. – Мислиш ли, че ми е лесно? По цял ден съм сама с две деца, а скоро ще бъдат три! Не съм излизала от вкъщи от месеци!

– Извинявай… – гласът му омекна. – Просто… не знам какво да правя.

Сърцето ми се късаше, докато ги слушах. Знаех, че се обичат, но напрежението ги разкъсваше. Вечер, когато всички заспиваха, аз стоях на терасата и се питах: какво още мога да направя? Как да помогна на децата си, когато самата аз едва свързвам двата края?

Скоро дойде зимата. Сметките за ток и парно скочиха. Даниел започна да закъснява с вноските по кредита. Един ден получиха писмо от банката – предупреждение за просрочие. Мария се разплака, а Даниел излезе и не се върна до сутринта. Тогава разбрах, че не става дума само за пари. Става дума за гордост, за страх, за усещането, че си се провалил като родител и съпруг.

– Мамо, мислиш ли, че сбъркахме? – попита ме Мария една вечер, докато сгъвахме дрехите на децата. – Може би трябваше да изчакаме с третото дете. Може би не сме готови.

– Никой не е напълно готов – казах ѝ. – Животът не пита. Понякога просто трябва да вървиш напред, дори когато не виждаш пътя.

Даниел започна да се затваря в себе си. Говореше малко, ядеше още по-малко. Веднъж го чух да плаче в банята. Не издържах и влязох при него.

– Сине, не си сам. Всички сме тук. Ще минем и през това.

– Не искам децата ми да растат в бедност, мамо. Не искам Мария да страда. Чувствам се безполезен.

Прегърнах го, както го правех, когато беше малък. Понякога само това можеш да дадеш – прегръдка, дума, надежда.

Скоро Мария роди малката Ани. Беше трудно – нямаше кой да помага, а парите не стигаха. Но когато държах внучката си за първи път, разбрах, че въпреки всичко, животът продължава. Децата се смееха, играеха, а аз се молех да имат по-добро бъдеще.

Един ден, докато седяхме всички заедно на масата, Даниел каза:

– Може да нямаме много, но имаме едно друго. Това е най-важното.

Погледнах ги – уморени, но заедно. И се запитах: колко семейства в България минават през същото? Колко от нас се борят всеки ден, без да се отказват? А вие, какво бихте направили на мое място?