Нощта, в която изгубих Ема: Изповедта на една българска баба, разкъсвана между вина и прошка

– Мария, къде си? – гласът на дъщеря ми Елица трепереше по телефона. Беше два през нощта, а аз стоях в коридора на спешното отделение, стиснала ръката на малката Ема. Тя беше бледа, очите ѝ – затворени, а дишането ѝ – тежко и накъсано. В този момент светът ми се срина.

Преди няколко часа всичко изглеждаше нормално. Ема беше дошла да преспи у дома – нещо, което правехме често, откакто се пенсионирах. Пекохме баница, гледахме стари български филми и се смяхме на глупавите шеги на Слави Трифонов по телевизията. Ема обожаваше да прекарва време с мен, а аз – с нея. Беше моето слънчице, моят смисъл след смъртта на дядо ѝ.

Но тази вечер тя се оплака от болки в корема. Помислих си, че е преяла с баница или че е настинала. „Ще мине, бабче, не се тревожи,“ казах ѝ и ѝ дадох чай от лайка. Не исках да я плаша или да вдигам излишна паника. Винаги съм вярвала, че не трябва да се тича веднага по лекари за всяко неразположение – така ни учеха едно време.

Час по-късно болките се засилиха. Ема започна да повръща и да трепери. Паниката ме обзе, но се опитах да остана спокойна. Обадих се на Елица:

– Мамо, Ема не се чувства добре…
– Какво значи „не се чувства добре“? Защо не ми каза по-рано?
– Не исках да те тревожа…

В този момент Ема припадна в ръцете ми. Никога няма да забравя ужаса в очите на дъщеря ми, когато пристигна в болницата. Лекарите ни казаха, че е получила остра алергична реакция – нещо, което можеше да бъде предотвратено, ако бях реагирала по-рано.

В следващите дни семейството ни се разпадна. Елица не ми говореше. Зет ми Петър ме гледаше с укор и студенина. Чувствах се като престъпник в собствения си дом. Всяка вечер стоях до леглото на Ема в болницата и се молех тя да отвори очи.

– Мамо, как можа? – прошепна Елица една нощ, докато седяхме в коридора.
– Не знаех… Мислех, че ще ѝ мине…
– Ти винаги мислиш, че знаеш най-добре! Никога не слушаш! – гласът ѝ беше пълен с болка и гняв.

Вината ме разяждаше отвътре. Спомнях си всички моменти, в които съм настоявала на своето – как съм спорила с Елица за възпитанието на Ема, как съм я критикувала за модерните ѝ методи на отглеждане. Сега всичко това изглеждаше толкова дребно и безсмислено.

Дните минаваха бавно. Лекарите казаха, че Ема ще се оправи, но ще трябва време. Аз обаче не можех да си простя. Всяка сутрин носех любимата ѝ плюшена мечка в болницата и ѝ четях приказки – както правехме у дома. Понякога тя леко стискаше ръката ми – знак, че ме чува.

Една вечер Елица дойде при мен със сълзи в очите:
– Мамо… Не знам дали някога ще мога да ти простя…
– Знам… И аз не мога да си простя…
– Но Ема има нужда от теб. Аз… имам нужда от теб.

Прегърнахме се за първи път от седмици. Болката между нас остана, но поне вече не беше непоносима тишина.

След изписването на Ема всичко беше различно. Вече не смеех да взимам решения сама – питах за всичко, слушах внимателно всяка дума на Елица. Семейството ни беше белязано от тази нощ – но може би именно тя ни научи колко крехки са връзките помежду ни.

В квартала хората шушукаха зад гърба ми: „Видя ли Мария? Почти изгубила внучката си!“ Болеше ме, но знаех, че заслужавам част от укора им. Всяка сутрин гледах снимката на Ема и си повтарях: „Трябва да бъда по-добра баба. Трябва да слушам повече.“

Сега, когато пиша тези редове, Ема тича из двора и се смее с приятелките си. Понякога идва при мен и ме прегръща силно – сякаш усеща колко много имам нужда от това.

Питам се: Може ли една грешка да заличи цял живот любов? Може ли прошката да излекува раните ни? Какво бихте направили вие на мое място?