Сълзите на една баба: История за разбитото семейство

– Не мога повече, Елена! – гласът ми трепери, докато държа чашата с чай, а ръцете ми са студени като зимен вятър. – Не виждаш ли какво правиш с Петър?

Дъщеря ми стои срещу мен, стиснала устни, очите ѝ – две ледени езера. Внучката ми Ива се смее в другата стая, а Петър седи на дивана, свит като охлюв, с поглед забит в пода. Сърцето ми се къса.

– Мамо, престани! – изсъсква Елена. – Не се меси! Това са моите деца.

– Но и аз съм им баба! – отвръщам аз, гласът ми се чупи. – Не можеш да обичаш едното повече от другото.

Тя обръща гръб и излиза от стаята. Оставам сама с Петър. Присядам до него и го прегръщам. Той не казва нищо, само една сълза се търкулва по бузата му.

В този момент си спомням как беше преди години. Когато Елена беше малка, тя беше моето слънце – умна, чувствителна, но винаги малко по-особена. След като баща ѝ ни напусна, тя се затвори в себе си. Може би тогава започна всичко.

Когато порасна и създаде свое семейство, се надявах да бъде по-добра майка от мен. Но сякаш раните от миналото я направиха по-строга, по-студена към Петър. Ива беше нейното всичко – отличничка, пианистка, красавица. Петър беше тихият, мечтателят, момчето с големите очи и още по-голямото сърце.

– Бабо, защо мама не ме обича? – прошепва той веднъж вечерта, когато всички спят.

– Обича те, мило мое – лъжа го аз, а сърцето ми се раздира. – Просто понякога хората не знаят как да го покажат.

Но истината е друга. Виждам как Елена се гордее с Ива – води я на конкурси, купува ѝ нови дрехи, хвали я пред всички съседи. А Петър? Той е винаги в сянка. На рождения му ден тя забрави да му купи подарък. На родителската среща не отиде.

Опитах се да говоря с нея. Опитах се да ѝ обясня колко е важно да обича и двамата еднакво. Но тя винаги намира оправдания:

– Петър е слаб ученик! Само проблеми ми създава! Ива заслужава повече!

– А ти заслужаваш ли да бъдеш майка само на едното си дете? – питам я веднъж през сълзи.

Тя ме поглежда така, сякаш съм ѝ враг.

С времето напрежението в къщата ни стана непоносимо. Ива започна да гледа на брат си отвисоко. Петър се затвори още повече. Аз се опитвах да бъда мост между тях, но често усещах как и аз потъвам в отчаяние.

Една вечер чух как Петър плаче в стаята си. Влязох тихо и го намерих свит на леглото.

– Не искам повече да живея тук, бабо – каза той тихо. – Мама ме мрази.

Седнах до него и го прегърнах силно.

– Аз те обичам, Петре. Винаги ще те обичам.

На следващия ден взех решение – предложих на Елена да взема Петър при мен за известно време. Тя не възрази. Дори изглеждаше облекчена.

Така започна новият ни живот – аз и Петър в малкия апартамент в „Люлин“. Беше трудно – пенсията ми едва стигаше за двама, но поне той беше спокоен. Започнахме да ходим заедно на разходки в парка, готвехме любимите му кюфтета с картофено пюре, вечер четяхме книги.

Петър постепенно разцъфтя. Записа се на курс по рисуване в читалището. Намери приятели. Понякога вечер ме пита:

– Бабо, мислиш ли, че мама някога ще ме обикне?

Не знам какво да му кажа. Болката в очите му е като нож в гърдите ми.

Междувременно отношенията ми с Елена се влошиха още повече. Тя рядко ми звъни. Когато го прави, говори само за Ива – новите ѝ успехи, новата ѝ рокля, новото ѝ гадже. За Петър не пита.

Понякога се чудя къде сбърках като майка. Дали не бях твърде строга? Дали не ѝ дадох достатъчно любов? Или просто някои рани никога не зарастват?

Една неделя Ива дойде на гости при нас. Беше пораснала – красива млада жена със самочувствие и блясък в очите.

– Бабо, защо Петър не идва вкъщи? – попита тя между другото.

Погледнах я дълго и тежко.

– Защото домът трябва да е място за всички – казах тихо. – А понякога някой остава навън.

Тя замълча и за първи път видях тъга в очите ѝ.

Сега седя сама в хола и пиша тази история с надеждата някой да я прочете и да разбере колко лесно може да се разбие едно семейство от неравната любов на една майка.

Понякога нощем се питам: Ако можех да върна времето назад, щях ли да направя нещо различно? Щях ли да спася дъщеря си от собствените ѝ демони? Или просто някои съдби са предначертани?

Кажете ми… има ли прошка за такава болка? Може ли едно семейство да се излекува от раните на фаворитизма?