Сърцето ми на кръстопът: Синът ми, неговият избор и внучетата, които не мога да прегърна

– Не мога да повярвам, Захари! – гласът ми трепереше, докато държах телефона така силно, че кокалчетата ми побеляха. – Как можа да ми го причиниш? Как можа да избереш нея пред мен?

От другата страна на линията синът ми мълчеше. Чувах само тежкото му дишане. Вече седмица не бях спала нормално. Сърцето ми се късаше всеки път, когато си представях как Захари прекарва време с новото си семейство, далеч от мен, далеч от всичко, което някога сме градили заедно.

Всичко започна преди две години, когато Захари ми съобщи, че има сериозна приятелка. Беше толкова щастлив, че чак очите му светеха. Казваше се Цветелина – млада жена с топла усмивка и дете от предишна връзка. Още тогава нещо в мен се сви. Не беше ли твърде рано? Не беше ли твърде различна? Но Захари настояваше: „Мамо, тя е човекът за мен. Искам да бъдем семейство.“

Поканиха ме на вечеря в малкия им апартамент в Люлин. Цветелина беше приготвила мусака, а малката ѝ дъщеря, Ива, ме гледаше с големи кафяви очи. Опитах се да бъда мила, но усещах как думите ми заседнаха в гърлото. Не беше мое внуче. Не беше част от нашата кръв.

– Мамо, Ива е прекрасно дете – прошепна Захари по-късно в кухнята. – Моля те, опитай се да я приемеш.

– Не е толкова лесно – отвърнах аз. – Ти си моят син. Ти си всичко за мен. А сега… сякаш ме заменяш.

Той ме прегърна, но усетих как между нас се издига невидима стена.

След няколко месеца Цветелина забременя. Захари беше на седмото небе от щастие. Аз също се радвах – най-накрая щях да имам истинско внуче! Когато се роди малкият Борислав, плаках от радост. Но радостта ми беше кратка.

Захари започна да идва все по-рядко у дома. Обажданията му станаха кратки и делови. Винаги бързаше – „Мамо, Борислав плаче“, „Мамо, Цветелина е уморена“, „Мамо, Ива има нужда от помощ с домашните“. Всяко негово извинение ме караше да се чувствам все по-ненужна.

Една неделя реших да ги посетя без предупреждение. Купих плюшено мече за Борислав и кукла за Ива – не исках да изглеждам зла мащеха. Когато звъннах на вратата, Ива отвори и ме погледна с онзи неразбиращ поглед.

– Здравей, бабо! – каза тя плахо.

Сърцето ми се сви. Баба? Аз ли съм ѝ баба?

Цветелина ме покани вътре с усмивка, но усещах напрежението във въздуха. Захари стоеше до прозореца и гледаше навън.

– Радвам се, че дойде – каза той тихо.

Опитах се да се включа в разговора, но темите все се въртяха около Ива – училище, танци, приятелки. Борислав спеше в кошарката си и аз стоях до него, милвах му косичката и си мислех: „Това е моето внуче.“

На тръгване Ива ме прегърна. Тялото ѝ беше топло и леко като перце. Усетих как ръцете ми остават безсилно отпуснати край тялото ми.

– Благодаря ти за куклата – прошепна тя.

Вървях към спирката с буца в гърлото. Защо не можех просто да я обикна? Защо не можех да приема избора на сина си?

Седмици наред се борех със себе си. Понякога звънях на Захари само за да чуя гласа му. Друг път затварях телефона със сълзи на очи, защото той пак беше зает с „другото“ си семейство.

Една вечер сестра ми Мария дойде на гости.

– Ти сама се наказваш – каза тя строго. – Ако продължаваш така, ще изгубиш Захари завинаги.

– Ами ако вече съм го изгубила? – попитах аз през сълзи.

– Не е късно – отвърна тя. – Просто трябва да приемеш, че семейството вече не е това, което беше едно време.

Думите ѝ ме боляха повече от всичко друго.

На рождения ден на Борислав събрах сили и отидох отново при тях. Цветелина ме посрещна с прегръдка, а Ива тичаше около масата с балон в ръка.

– Бабо! Ела да видиш какво нарисувах! – извика тя.

Погледнах рисунката – бяхме нарисувани всички: аз, Захари, Цветелина, Борислав и… Ива. Всички държахме ръце.

В този миг разбрах колко много боли гордостта. Колко тежко е да избереш между миналото и бъдещето си.

Сега стоя сама в хола си и гледам снимката от рождения ден. Усмихвам се през сълзи и си мисля: „Мога ли да обикна дете, което не е мое по кръв? Или ще остана сама със спомените си?“

Кажете ми вие: заслужава ли си гордостта цената на самотата?