Седемдесет години и една мечта: Цената на майчината радост

— Мамо, това е безумие! — гласът на Петър пронизваше въздуха като нож. Стоях до прозореца, гледах как балоните се люлеят на вятъра и се чудех дали не сбърках. Беше моят седемдесети рожден ден — денят, който чаках цял живот да отпразнувам истински, с цялата рода, съседи и приятели. Но вместо радост, в къщата се носеше напрежение.

Мария, снаха ми, стоеше до масата с кръстосани ръце. — Можеше да вложиш тези пари в нещо по-смислено. Знаеш, че искаме да купим апартамент на децата. — Гласът ѝ беше тих, но твърд като камък.

Петър ме гледаше с онзи поглед, който помня от малък — когато нещо не му харесваше, но не знаеше как да го каже. — Мамо, ти винаги си мислила първо за нас. Защо сега?

Погледнах ги — моето семейство, моите надежди и болки. Спестявах години наред от пенсията си, отказвах си нови дрехи, забравях за почивки, само и само да имам нещо за тях… или за себе си? Истината е, че мечтаех за този празник още от младостта си. Винаги съм била домакинята, която готви за всички, но никога не празнува себе си.

— Петре, Мария… — гласът ми трепереше. — Знам, че ви разочаровах. Но този ден… той беше за мен. За първи път.

Петър въздъхна тежко и излезе от стаята. Мария остана, но мълчанието ѝ беше по-страшно от всеки упрек.

Вечерта дойде бързо. Къщата се напълни с хора — братовчеди от Пловдив, леля Станка от Варна, съседката Дора с внучетата… Всички се смееха, танцуваха хора в двора, масите се огъваха под тежестта на баници и сарми. А аз? Аз се усмихвах, но вътре в мен бушуваше буря.

— Мамо! — внучката ми Ива ме прегърна силно. — Това е най-хубавият рожден ден! Благодаря ти!

Сълзите ми бяха на ръба. Погалих я по косата и се опитах да запомня този миг.

Когато гостите си тръгнаха, останах сама сред разхвърляните чаши и остатъците от торта. Петър и Мария си бяха тръгнали рано — без сбогом, без усмивка.

Седнах до прозореца и се загледах в нощта. Спомените ме връхлетяха — как Петър беше малък и болен, как продавах златния си пръстен за лекарствата му; как Мария дойде в семейството ни — млада, уплашена, а аз я приех като дъщеря… Всичко това беше любов. Но любовта понякога боли.

На следващия ден телефонът мълчеше. Нито едно съобщение от Петър. Сърцето ми се свиваше от страх — дали ще ми простят? Дали ще разберат?

Съседката Дора дойде с кафе и сладки.
— Не се кори толкова, Райна — каза тя. — Всеки има право на малко щастие.

— А ако това щастие струва разпад на семейството? — попитах я тихо.

Тя ме прегърна. — Децата ще разберат. Може би не днес… но някой ден.

Дните минаваха бавно. Всяка сутрин гледах телефона с надежда. Всяка вечер си лягах с тежест в гърдите.

Една вечер чух стъпки по стълбите. Вратата се отвори и Петър влезе — уморен, с очи пълни със сълзи.

— Мамо… извинявай. Не разбрах колко ти е било важно това. Просто… ние сме притиснати от сметки, кредити… Забравихме да мислим за теб.

Прегърнах го силно. Сълзите ни се смесиха.

— Всичко е наред, сине. Исках само веднъж да бъда щастлива…

Мария също дойде след няколко дни. Донесе цветя и домашен кекс.

— Райна… прости ми. Бях груба. Просто се изплаших за бъдещето на децата…

— Всички се страхуваме понякога — казах ѝ и я прегърнах.

Семейството ни не беше същото след това. Имаше повече разбиране, повече разговори… но и белези останаха.

Сега седя сама в тишината на къщата и гледам снимките от празника. Усмивките са истински, но зад тях има толкова неизказани думи.

Питам се: струваше ли си? Един ден щастие срещу месеци болка? Или понякога трябва да изберем себе си, дори ако това боли другите?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да изберете мечтата си или семейството?