Семейната трапеза, която никога не се подреди

— Е, хайде, влизайте, че ще изстинете! — гласът на леля Мария прозвуча някак пресилено, докато държеше вратата на апартамента си в Люлин. В ръцете си стисках домашния пай с ябълки, който Ева беше приготвила цяла сутрин. Бяхме се обадили още преди два дни, че ще дойдем на гости. „Ще ви чакаме!“, беше казала лелята. Очаквах трапеза, смях и спомени от детството.

Още с прекрачването на прага усетих нещо странно. Миришеше на прах и на неотваряни прозорци, а не на гозби. В хола братовчед ми Петър седеше пред телевизора и дори не се обърна да ни поздрави. Ева ме стисна за ръката. „Всичко е наред“, прошепнах й, макар че и самият аз не бях сигурен.

— Ама как сте отслабнали! — каза леля Мария и ни огледа от глава до пети. — Вие там в провинцията май не ядете хубаво, а?

— Добре сме, лельо — отвърнах с усмивка. — Ева направи пай за всички, да си хапнем заедно.

Тя взе пая и го сложи в хладилника, без дори да го погледне. — Ще го оставя за по-късно, че сега сме яли.

Петър се изкашля шумно. — Майко, дай ми още малко от онова сирене.

— Сиренето свърши — отвърна тя рязко и затвори хладилника.

Седнахме на масата. На нея имаше само една чиния със сухари и бурканче сладко от миналата година. Ева ме погледна с недоумение. Аз се опитах да се усмихна, но вътре в мен започна да клокочи гняв.

— Лельо, ние дойдохме да ви видим, да си поговорим… — започнах аз.

— Ами, хубаво сте дошли — прекъсна ме тя. — Но ние тук сме на диета. Лекарят ми забрани всичко мазно и сладко.

Петър се засмя подигравателно. — Да бе, диета…

Ева се опита да разведри обстановката:

— Може ли да помогна с нещо в кухнята? Да направим чай поне?

Леля Мария я изгледа подозрително:

— Не, не, всичко е наред. Тук си имаме ред.

Часовникът тиктакаше силно в тишината. Опитах се да започна разговор за старите времена, за дядо и баба, но всеки мой опит потъваше в мълчание или кратки едносрични отговори.

— Как е работата? — попита най-накрая Петър.

— Добре е — отвърнах. — Вече съм началник смяна във фабриката.

— Аха… — каза той и пак се обърна към телевизора.

Ева ме погледна със сълзи в очите. Беше вложила толкова старание в този пай, а той стоеше забравен в хладилника. Спомних си как майка ми винаги казваше: „Семейството е най-важното. Дори да нямаш нищо друго, имаш хората си.“ А тук… тук сякаш бяхме натрапници.

След час неудобно мълчание станахме да си тръгваме.

— Ама толкова рано? — попита леля Мария с престорено учудване.

— Да, трябва да хванем автобуса обратно — казах тихо.

Тогава Петър стана и изчезна в стаята си без дума. Леля Мария ни изпрати до вратата и ни подаде пая.

— Вземете си го обратно. Ние такива неща не ядем вече.

Излязохме навън. Вятърът беше студен, а небето над София сиво и тежко. Ева плачеше тихо до мен.

— Не разбирам… Защо така? — прошепна тя.

Аз също не разбирах. Какво се беше случило с нашето семейство? Кога топлината беше изчезнала? Кога храната стана повод за разделение вместо за сплотяване?

В автобуса към Перник гледах през прозореца и се чудех дали някога ще намерим отново онова усещане за дом. Или може би домът вече не е място, а хората, които избираме да обичаме?

Кажете ми, случвало ли ви се е да се почувствате чужди сред своите? Какво бихте направили на мое място?