Синът ми се върна у дома след развода си: Сега домът ми е буря от емоции

— Мамо, пак ли си оставила чиниите в мивката? — гласът на Петър отекна в малката кухня, докато аз стоях до прозореца и гледах как дъждът се стича по стъклото. Сърцето ми се сви — не беше първият път, когато синът ми повишаваше тон, откакто се върна у дома след развода си.

Петър винаги беше моето всичко. Баща му ни напусна, когато беше още бебе, и аз се заклех, че никога няма да му липсва нищо. Работех на две места — сутрин в училищната столова, вечер чистех офиси. Всяка стотинка броях, за да може той да има нови обувки за първия учебен ден, да ходи на уроци по китара, да не се чувства различен от другите деца. Помня как веднъж, когато беше на десет, ми каза: „Мамо, когато порасна, ще ти купя голяма къща и никога повече няма да работиш.“ Усмихнах се тогава, но знаех, че животът рядко изпълнява детските обещания.

Годините минаваха, Петър завърши икономика в Софийския университет, намери си добра работа и се ожени за Мария — красиво, умно момиче от добро семейство. Бях щастлива, че най-сетне ще има спокойствие и любов, които аз не можах да му дам напълно. Помагаше ми финансово, но винаги тайно — Мария не знаеше, че той ми праща пари всеки месец. „Мамо, не искам да се чувстваш длъжна, просто искам да ти е по-леко“, казваше ми по телефона.

Но животът пак ни изненада. След пет години брак, една вечер телефонът звънна и чух гласа му — тих, пречупен: „Мамо, мога ли да се прибера за малко? Мария и аз… нещата не вървят.“ Не попитах нищо, само казах: „Вратата е винаги отворена.“

Петър се върна с два куфара и разбито сърце. Първите дни беше мълчалив, затворен, гледаше в една точка. Опитвах се да го развеселя — готвех любимата му мусака, купувах му бирата, която обичаше като студент. Но напрежението се усещаше във въздуха. Малкият ни апартамент изведнъж стана тесен — не само заради вещите, а заради неизказаните думи.

— Мамо, не можеш ли да не ме питаш всеки ден как съм? — избухна една вечер, когато се прибра късно. — Не съм дете вече!

— Знам, Петре, но съм ти майка. Притеснявам се за теб. — Гласът ми трепереше, а очите ми се пълнеха със сълзи.

— Не ми помагаш така! — хвърли якето си на дивана и се затвори в стаята си.

Тогава разбрах, че не мога да го спася от болката. Мога само да бъда до него, дори когато той не иска това. Но с времето напрежението между нас растеше. Петър започна да излиза все по-често, връщаше се късно, а аз се чудех дали не търси утеха в алкохола или в някоя случайна компания. Съседката, леля Гина, ме срещна на стълбите и прошепна: „Петър добре ли е? Виждам го често сам в парка, изглежда зле.“

Всяка вечер се молех да се прибере жив и здрав. А когато беше у дома, се карахме за най-дребните неща — кой е оставил светнато в банята, защо не е купил хляб, защо не съм измила чиниите. Сякаш цялата болка, която носеше в себе си, се изливаше върху мен.

Една вечер, докато вечеряхме в мълчание, Петър изведнъж каза:

— Мамо, мислиш ли, че съм провал? Че не успях да запазя семейството си?

Погледнах го — очите му бяха пълни със сълзи, а ръцете му трепереха. Протегнах ръка и хванах неговата.

— Никога не съм мислила така. Ти си моят син, гордостта ми. Всеки може да се провали, но не всеки има силата да започне отначало.

Той се усмихна тъжно, но знаех, че думите ми не са достатъчни. Болката си беше негова, а аз можех само да я споделя, не и да я премахна.

С времето започнах да усещам, че губя себе си. Домът ми вече не беше моето убежище, а бойно поле на емоции. Не смеех да поканя приятелките си на кафе, защото Петър често беше в лошо настроение. Дори котката ни, Мая, се криеше под леглото, когато той се прибираше.

Една сутрин, докато приготвях кафе, Петър влезе в кухнята и каза:

— Мамо, мисля да си потърся квартира. Не искам повече да ти тежа.

Погледнах го — беше отслабнал, сянка на онзи уверен мъж, който някога беше. Но в очите му видях решителност.

— Знаеш, че винаги ще имаш дом тук, но ако мислиш, че така ще ти е по-добре, подкрепям те.

Той кимна и за първи път от месеци ме прегърна. Усетих как сълзите ми се стичат по бузите, но не ги избърсах. Понякога трябва да пуснеш децата си, за да могат да намерят себе си.

Сега, когато Петър вече не живее с мен, домът ми отново е тих, но тишината е тежка. Често се питам: направих ли всичко по силите си? Къде свършва майчината обич и започва нуждата от собствен живот? Кажете ми, вие как бихте постъпили на мое място?