След 35 години брак: Остави ме заради врачка

– Не мога повече, Антоанета. Не ме карай да обяснявам. Просто… не мога – думите му се забиха в мен като нож. Стоях в кухнята, с престилка на цветя, ръцете ми още миришеха на лук от вечерята, която приготвях. Георги не ме гледаше в очите. Беше се облегнал на вратата, сякаш всеки момент ще избяга.

– Какво значи това? – гласът ми трепереше, но се опитвах да изглеждам спокойна. – Какво не можеш повече? Да живееш с мен? Да бъдеш баща на децата ни? Да си тук?

Той въздъхна тежко. – Не разбираш… Намерих някой, който ме кара да се чувствам жив. Който ме чува. Който… – замълча, сякаш думите му бяха прекалено тежки.

– Коя е тя? – попитах тихо, макар че вече знаех отговорът. Слуховете в малкия ни квартал се разнасят по-бързо от дима от комините. Врачката от „Люлин“, дето уж помага на хората да намерят щастието си. Бях я виждала веднъж – с шарена кърпа на главата и очи, които сякаш пронизват душата ти.

– Мария – прошепна той. – Тя… тя ми показа, че има още какво да очаквам от живота.

Седнах тежко на стола. През ума ми преминаха всички онези години – първият ни апартамент в „Дружба“, където стените бяха толкова тънки, че чувахме съседите как се карат; раждането на двете ни деца; безсънните нощи, когато Георги работеше на две места, за да изплатим кредита; лятото в Созопол, когато за първи път видях морето през неговите очи.

– А аз? Аз какво съм била за теб през всичките тези години? – попитах го с глас, който едва познах.

– Не знам… Може би просто съм се изгубил. Може би и ти си се изгубила – каза той и излезе, без да затвори вратата след себе си.

В следващите дни къщата беше тиха като гробище. Дъщеря ни Ива ми звънеше всеки ден:

– Мамо, как си? Да дойда ли?

– Не, Иве, добре съм. Просто… трябва ми време.

Но не бях добре. Всяка сутрин ставах по навик – оправях леглото от неговата страна, приготвях две кафета, после изхвърлях едното. Съседката Пенка ме гледаше със съжаление:

– Антоанета, не го мисли. Мъжете са като децата – лесно се подвеждат по нови играчки.

Но това не беше утеха. Вечерите бяха най-тежки. Седях пред телевизора и слушах как стенният часовник отброява секундите до следващия ден без Георги.

Една вечер Ива дойде неочаквано:

– Мамо, трябва да спреш да страдаш за него! Той не заслужава сълзите ти!

– Лесно ти е да говориш – отвърнах й. – Ти имаш своя живот, своето семейство…

Тя седна до мен и хвана ръката ми:

– Но ти си моята майка! Не мога да те гледам така…

Заплаках. За първи път от години плаках пред някого. Ива ме прегърна силно.

– Знаеш ли – прошепнах й, – понякога си мисля дали не сбърках някъде. Дали не го изпуснах между пръстите си… Дали не трябваше да бъда по-внимателна, по-нежна…

– Не! – прекъсна ме тя. – Ти даде всичко за този дом и за нас! Ако някой е сбъркал, това е той!

Думите й ми дадоха малко сила. На следващия ден реших да изляза навън. Отидох до пазара, купих си цветя – за първи път от години. Усмихнах се на продавачката:

– За мен са.

Тя кимна и ми подаде букет карамфили.

С времето започнах да намирам малки радости – разходките в парка, разговорите със старата приятелка Маргарита, която също беше преживяла развод; четенето на книги, които винаги съм искала да прочета; грижата за внучката ми Елица.

Но болката не изчезваше напълно. Всяка вечер се питах: „Как може човек да захвърли цял един живот заради илюзия? Защо хората търсят щастието другаде, когато то е било тук през цялото време?“

Понякога Георги ми звънеше:

– Как си?

– Добре съм – лъжех го.

– Ако имаш нужда от нещо…

– Нямам нужда от нищо вече.

Затварях телефона и усещах как една част от мен умира всеки път.

Сега, година по-късно, вече мога да кажа: оцеляла съм. Не съм същата Антоанета отпреди – може би съм по-слаба, но и по-силна едновременно. Научих се да живея сама със себе си. Понякога още боли, но вече знам: щастието не идва отвън – то е вътре в нас.

Питам се: Колко от вас са преживели подобно предателство? Как продължавате напред, когато всичко познато рухне? Споделете…