След петдесет години: Завръщане при баща ми

– Не ме търси повече, Ели! – думите на майка ми още кънтят в главата ми, макар да са изречени преди години. Стояхме една срещу друга в малката кухня на панелката ни в Люлин, а тя стискаше чашата с чай така, че кокалчетата ѝ побеляха. – Това е минало. Ти си моя дъщеря и толкова.

Но аз не можех да се примиря. Винаги съм усещала, че нещо липсва. Поглеждах се в огледалото и виждах черти, които не разпознавах – тъмните очи, широкото чело, леката трапчинка на брадичката. Майка ми беше дребна и руса, а аз – висока и мургавела. В училище често ме питаха на кого приличам. Усмихвах се и казвах: „На мама“, но вътрешно се свивах.

Години наред се опитвах да изкопча истината от нея. Всяка Коледа, всеки рожден ден, когато атмосферата ставаше по-мека, опитвах пак:
– Мамо, кой е баща ми? Жив ли е? Какво се е случило?
Тя само въздишаше тежко и сменяше темата. С времето разбрах, че няма да получа отговори от нея.

След като завърших университета, започнах работа като учителка по литература в едно софийско училище. Животът ми вървеше напред, но празнотата не изчезваше. Започнах да ровя из стари документи, архиви, дори писах писма до социалните служби. Навсякъде удрях на камък – „Лични данни“, „Нямаме право да предоставим информация“.

Една вечер, докато подреждах стари снимки, намерих писмо – пожълтяло, с избледнели букви. Беше адресирано до майка ми от някой си Георги Иванов от Пловдив. Сърцето ми заби лудо. Прекарах нощта в търсене на този човек във всички възможни регистри. Оказа се трудна задача – Георги Иванов е едно от най-често срещаните имена в България.

Минаха години. Майка ми почина внезапно през зимата на 2020-а. Останах сама в апартамента, с още повече въпроси и още по-дълбока болка. Тогава реших – ще намеря баща си, каквото и да ми струва.

Започнах да звъня по старчески домове в Пловдив и околността. Обяснявах ситуацията си на всяка сестра или социален работник, които бяха склонни да ме изслушат. Повечето ме гледаха с недоверие или съжаление.

Един ден телефонът звънна:
– Госпожо Димитрова? – гласът беше женски, топъл.
– Да?
– Казвам се Мария Николова, работя в Дом за възрастни хора „Тракия“. Имаме тук един Георги Иванов. Мисля, че трябва да дойдете.

Отидох веднага. Пътувах с влака до Пловдив, ръцете ми трепереха през целия път. Влязох в дома с букет карамфили – не знаех какво друго да нося.

Стаята беше малка, миришеше на лекарства и старост. На леглото седеше мъж с побеляла коса и уморени очи. Когато ме видя, се усмихна леко.
– Здравей… – прошепна той.
– Здравейте… Аз съм Елица…
Той ме погледна дълго, сякаш търсеше нещо познато в лицето ми.
– Ти си… ти си дъщеря ми?
Сълзите ми потекоха безконтролно.
– Да… Аз съм…

Прегърнахме се неловко – той беше слаб и крехък, а аз се чувствах като дете отново. Разказах му всичко – за майка ми, за живота си, за празнотата в сърцето ми. Той слушаше мълчаливо, а после започна да говори за младостта си, за любовта към майка ми и за грешките си.

– Не ме пуснаха да те видя – каза той тихо. – Майка ти беше горда жена… Не можах да се преборя.

Останах при него цяла седмица. Всеки ден му носех домашна баница и кафе от близкото кафене. Говорехме за всичко – за книги, за музика, за живота преди и след прехода.

Когато дойде време да си тръгна, не можех да го оставя там. Домът беше мрачен, хората самотни. Попитах директора дали мога да го взема при себе си в София.
– Ако имате възможност да се грижите за него – разбира се.

Така Георги Иванов стана част от живота ми. Преместих го в апартамента си в Люлин. Първите дни бяха трудни – той беше свикнал с режима на дома, а аз не знаех как да бъда дъщеря на възрастен човек.

Съседите започнаха да шушукат:
– Коя е тази старица при Елица? Баща ѝ ли е? Нали беше осиновена?
Не им обръщах внимание. За първи път имах семейство – макар и закъсняло.

С времето започнахме да се опознаваме истински. Георги обичаше да разказва истории от младостта си – как са ходили на море с влак до Бургас през 70-те, как е работил като шофьор на автобус по линията София-Пловдив… Понякога плачеше нощем – сънуваше майка ми или миналото си.

Един ден седяхме на балкона и гледахме залеза над панелките.
– Прости ми, Ели… За всичко…
– Вече ти простих, тате…

Понякога се чудя какво би било, ако бяхме били семейство от самото начало. Дали щях да бъда по-щастлива? Дали майка ми щеше да бъде по-малко самотна? Но знам едно – животът ни дава втори шанс само ако имаме смелостта да го поискаме.

А вие бихте ли простили такава тайна? Как бихте постъпили на мое място?