Спрях да помагам на сина си и вече не виждам внучката си: една година без нея

– Мамо, не мога повече така! – гласът на Петър трепереше по телефона, а аз усещах как нещо тежко се надига в гърдите ми. – Ако няма да помагаш, по-добре не ми се обаждай повече.

Стоях в малката кухня на панелката в Люлин, стиснала слушалката, а ръцете ми трепереха. Навън валеше ситен дъжд, а аз гледах през прозореца към детската площадка, където само преди година водех малката Мария да играе. Сега площадката беше празна, а сърцето ми – още по-празно.

Петър винаги беше труден характер. След като баща му почина, останахме сами, и аз се борех като лъвица да го изуча, да му дам всичко, което можех. Работех две работи – чистачка в училището и вечер в един малък магазин за хранителни стоки. Не се оплаквах. Знаех, че така трябва. Когато Петър завърши, се ожени за Даниела – хубаво, но своенравно момиче, с която никога не намерихме общ език. Родиха им се Мария, моето слънчице, и аз се превърнах в баба – най-щастливата баба на света.

Петър обаче не успя да си намери стабилна работа. Пробва в строителството, после в един склад, после пак безработен. Даниела работеше като фризьорка, но парите не стигаха. И аз, с моята пенсия от 720 лева, започнах да им давам почти всичко, което ми оставаше след сметките. Купувах памперси, дрехи, храна. Понякога дори плащах наема им, когато закъсняваха. Не се оплаквах – това е майчината любов, нали така?

Но с времето започнах да усещам, че нещо се променя. Петър ставаше все по-изнервен, все по-рядко ми се обаждаше, а когато идваха у дома, Даниела гледаше настрани и не казваше почти нищо. Мария растеше, а аз все по-често се чудех дали не съм станала излишна. Един ден, докато броях стотинките за хляб, осъзнах, че не мога повече да им помагам. Пенсията ми не стигаше дори за лекарствата ми. Събрах кураж и казах на Петър, че ще трябва да се оправят сами.

– Мамо, ти не разбираш! – крещеше той по телефона. – Как може така? Ти си ни оставила! Какво ще кажа на Мария, че баба ѝ вече не я обича ли?

– Петре, не е така, – опитах се да обясня, – просто не мога повече. Не ми стигат парите. Аз съм на години, болна съм, имам нужда и за себе си да помисля.

– Не ми се обаждай повече, – каза той и затвори.

Оттогава мина година. Не съм виждала Мария. Не съм чувала гласа ѝ, не съм усещала малките ѝ ръчички около врата си. Понякога я виждам отдалеч, когато я водят на детската градина, но не смея да се приближа. Даниела ме гледа с презрение, а Петър ме подминава, сякаш съм въздух.

Вечерите са най-тежки. Сядам на дивана, гледам старите снимки – Мария на първия ѝ рожден ден, Мария с мен на люлката, Мария, която ми рисува сърчице. Плача. Понякога се ядосвам – как може синът ми да е толкова жесток? Как може да забрави всичко, което съм направила за него? Друг път се обвинявам – може би съм го разглезила, може би съм го направила зависим от мен. Може би съм лоша майка.

Съседките ме гледат със съжаление. – Не се притеснявай, Марийке, ще се оправят нещата, – казва леля Станка. – Децата са такива, после ще се върнат.

Но аз не вярвам. Вече не. Всяка сутрин се събуждам с надежда, че ще чуя телефона да звъни, че Петър ще ми каже: „Мамо, прости ми, ела да видиш Мария.“ Но телефонът мълчи. Понякога се чудя дали да не отида до тях, да почукам на вратата, но страхът ме спира. Какво ще кажа? Как ще ме посрещнат?

Една вечер, докато седях на тъмно и слушах как дъждът барабани по прозореца, чух гласчето на Мария в главата си: „Бабо, обичам те!“ Сълзите потекоха сами. В този момент разбрах, че съм сама. Че никой не може да ми върне тези мигове. Че съм дала всичко, което съм могла, и пак не е било достатъчно.

Понякога си мисля да напиша писмо на Петър. Да му кажа всичко – колко го обичам, колко ми липсва Мария, колко ме боли. Но после се отказвам. Може би той няма да го прочете. Може би ще го скъса. Може би вече съм излишна.

Веднъж срещнах Даниела на пазара. Погледна ме студено и каза:

– Не се месете повече в живота ни. Петър не иска да ви вижда.

– А Мария? – попитах тихо.

– Мария е добре. Не ѝ липсвате.

Това ме уби. Знам, че не е вярно. Знам, че Мария ме обича. Но какво мога да направя?

Сега живея с надеждата, че някой ден всичко ще се оправи. Че Петър ще разбере, че не съм го изоставила, а просто не съм имала сили повече. Че Мария ще порасне и ще ме потърси. Че ще мога пак да я прегърна.

Понякога се питам: заслужаваше ли си всичко това? Дали ако бях по-строга, ако не бях давала всичко, сега щях да имам семейство? Или просто такава е съдбата на българската майка – да дава, докато не остане нищо, и после да бъде забравена?

Кажете ми, вие как бихте постъпили? Щяхте ли да простите на сина си? Или щяхте да се борите за внучето си, дори когато всичко изглежда изгубено?