Студен прием в Родопите: Лятото, което промени всичко

— Не можеш ли поне веднъж да се държиш нормално? — изкрещя Мария, сестрата на жена ми, още щом прекрачихме прага на нейната къща в Смолян. Въздухът беше тежък, а погледът ѝ — леден. Стоях с куфарите в ръце, а жена ми — Ива — се опитваше да изглади напрежението с изкуствена усмивка.

Това трябваше да е нашето лято. Решихме с Ива да не ходим в чужбина, а да опознаем България. Родопите винаги са били мечта за мен — мистични, зелени, с онзи особен мирис на бор и влажна земя. Когато Мария ни покани да отседнем при нея, си представях вечери край огъня, разходки по тесните улички и разговори до късно. Но още от първия миг разбрах — тук няма да намеря топлината, която търся.

— Не се карайте, моля ви… — прошепна Ива, докато Мария вече ни водеше към стаята за гости. Всичко беше подредено до съвършенство, но някак студено — като хотелска стая, в която никой не живее истински.

Още първата вечер разбрахме, че сме нежелани гости. Мария постоянно намираше повод да ни упрекне — че обувките ни са кални, че сме оставили чаша на масата, че сме забравили да изгасим лампата в коридора. Сякаш всяко наше действие беше грешка.

— Тук не е хотел! — изсъска тя една сутрин, когато закъсняхме за закуска. — Ако искате да ви сервирам кафе в леглото, по-добре си резервирайте стая в Пампорово!

Ива се сви в себе си. Знаех, че отношенията им винаги са били сложни — Мария беше по-голямата сестра, тази, която остана в родния град и се грижеше за болната им майка. Ива замина за София, а после се омъжи за мен. Винаги съм усещал сянката на упрека в очите на Мария — сякаш аз съм виновен, че Ива е избрала друг живот.

Една вечер, докато седяхме на терасата и гледахме как мъглата пълзи по склоновете, Мария внезапно избухна:

— Знаеш ли какво е да си сама тук? Да гледаш как майка ти угасва ден след ден? А ти… ти си в София, с мъжа си, с хубавата работа…

Ива се разплака. Аз мълчах. Какво можех да кажа? Чувствах се виновен и безсилен едновременно.

След тази вечер всичко стана още по-напрегнато. Мария почти не ни говореше. Майка им лежеше в стаята си — бледа и тиха, с очи пълни със спомени. Опитах се да помогна — носех дърва, пазарувах, дори готвих веднъж. Но Мария само ме гледаше с презрение.

— Не мисли, че можеш да изкупиш всичко с една супа! — прошепна тя една вечер, когато донесох топла чорба на майка им.

Започнах да броя дните до тръгването ни. Ива беше тиха и замислена. Вечерите минаваха в мълчание. Само понякога чувах тих плач от банята.

Веднъж я попитах:

— Съжаляваш ли, че дойдохме?

Тя само поклати глава:

— Не… Просто ми е тежко. Винаги съм се чувствала виновна пред Мария. А сега… сякаш пропастта между нас е още по-голяма.

Последната ни вечер в Смолян заваля силен дъжд. Седяхме тримата на масата — аз, Ива и Мария. Майка им спеше. Дълго време никой не проговори. После Мария каза тихо:

— Понякога ми се иска да можех да избягам като теб… Но някой трябваше да остане.

Ива я хвана за ръката:

— Съжалявам…

Мария се разплака за първи път пред нас. В този момент разбрах — болката ѝ не е само упрек към нас, а вик за помощ.

На сутринта си тръгнахме рано. Мария ни изпрати до портата без думи. Само очите ѝ казваха всичко.

Сега, когато пиша тези редове отново в София, не мога да спра да мисля: Защо семейството може да бъде най-голямата ни болка? Можем ли някога да простим напълно — на другите и на себе си?