Сватбата на сестра ми ни раздели: Баба се нанесе и всичко тръгна надолу

„Не мога повече!“, извика майка ми, докато чиниите дрънчаха в ръцете ѝ. Стоях в коридора, стиснала юмруци, и се чудех дали да вляза в кухнята или да избягам навън. Баба отново беше намерила повод да се скара – този път заради това, че не съм ѝ сложила достатъчно захар в чая. „На времето аз сама си правех всичко!“, мърмореше тя, а майка ми само въздъхна тежко.

Преди няколко месеца всичко беше различно. Сестра ми Ана беше тук – шумна, весела, винаги готова да ме защити. Но след сватбата ѝ с Петър, домът ни опустя. Остана само тишината и едно усещане за празнота, което не можех да запълня. Родителите ми се опитваха да се държат, но напрежението между тях растеше с всеки изминал ден.

Баба дойде при нас след като падна и счупи крака си. В началото всички бяхме състрадателни – кой не би помогнал на собствената си баба? Но с времето нещата се промениха. Тя започна да се държи като господарка на къщата, да нарежда какво да ядем, кога да чистим, дори как да говорим помежду си. Майка ми се затвори в себе си, баща ми започна да се прибира все по-късно от работа, а аз… аз просто изчезвах в стаята си.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как баба шепне на майка ми:
– Не е като Ана… Тя поне знаеше как се държи едно момиче.

Сърцето ми се сви. Винаги съм била по-тиха от Ана, по-замислена, но никога не съм мислила, че това ще е проблем. От този момент започнах да усещам тежестта на сравненията – всяко мое действие беше мерено спрямо сестра ми.

– Мамо, защо баба все ме сравнява с Ана? – попитах една сутрин.
– Не ѝ обръщай внимание, мило. Тя е стара и трудно приема промените.
– А ти? Ти как ги приемаш?
Майка ми само ме погледна тъжно и замълча.

Скоро започнах да усещам как гневът ме разяжда отвътре. Баба настояваше да ѝ помагам във всичко – от сутрин до вечер. Ако закъснеех с нещо, веднага започваше да се оплаква на родителите ми. Сякаш бях невидима слугиня в собствения си дом. Опитах се да говоря с баща ми:
– Тате, не издържам вече…
– Знам, мило. Но баба ти няма къде другаде да отиде. Трябва да проявим търпение.

Търпение… Колко ли още можех да търпя?

Една неделя Ана дойде на гости с Петър. Къщата за миг оживя – смях, разговори, спомени за детството ни. Но баба не пропусна възможността да я похвали пред всички:
– Ето това е истинска дъщеря! Вижте я – омъжена, уредена…
Погледнах към Ана – очите ѝ срещнаха моите и за миг видях вина в тях. След вечерята излязохме на двора.
– Съжалявам – прошепна тя. – Не знаех, че е толкова зле.
– Липсваш ми – отвърнах аз. – Всичко се промени след като си тръгна.
– Ако искаш, можеш да дойдеш при мен за малко…
Поклатих глава. Не можех да оставя майка сама с баба.

С времето отношенията вкъщи станаха още по-обтегнати. Майка ми започна да боледува често – нервите ѝ не издържаха. Баща ми все по-често нощуваше при приятели под предлог, че има работа. Аз се чувствах като заложник между две поколения – младостта си отиде със сестра ми, а старостта на баба ме задушаваше.

Една вечер избухнах:
– Защо винаги аз трябва да жертвам всичко? Защо никой не пита как се чувствам?
Баба ме изгледа строго:
– На моето време никой не питаше! Трябва да уважаваш възрастните!
– А кой ще уважава мен? – извиках през сълзи и избягах в стаята си.

На следващия ден Ана ми се обади:
– Моля те, ела при мен за уикенда. Имаш нужда от почивка.
Съгласих се с нежелание – чувствах вина към майка ми, но вече не издържах.

В апартамента на Ана всичко беше спокойно. За първи път от месеци спах спокойно цяла нощ. Разказах ѝ всичко – за баба, за майка, за себе си.
– Не можеш да носиш цялата тежест сама – каза тя. – Понякога трябва да мислиш и за себе си.

Когато се върнах вкъщи, майка ме прегърна силно:
– Липсваше ми…
– И ти ми липсваше… Но не мога повече така.
Мълчахме дълго. После тя прошепна:
– Ще поговоря с баща ти. Ще измислим нещо.

Минаха седмици. Решихме да потърсим помощ – социален асистент за баба. Не беше лесно решение, но всички бяхме на ръба на силите си. Баба недоволстваше, но постепенно прие новия ред.

Днес домът ни е по-тих, но вече има надежда. С Ана сме по-близки от всякога. Майка ми отново се усмихва понякога.

Понякога се питам: Колко струва семейството? Колко трябва да жертваме заради него? А вие как бихте постъпили на мое място?