Свекървата ми превърна живота ми в ад, а сега съдбата ѝ връща всичко

– Не искам да я виждам повече в къщата ми! – изкрещя Мария, свекърва ми, докато хвърляше поредната чаша във мивката. Стъклото се разби на хиляди парчета, а аз стоях в коридора, стиснала зъби, с мокри длани и сърце, което биеше лудо. Беше поредната неделя, в която се опитвах да направя нещо хубаво за семейството – бях приготвила мусака, любимата на съпруга ми Ивайло, и поканих всички на обяд. Но Мария, както винаги, намери повод да ме унижи.

– Мамо, стига! – опита се да я спре Ивайло, но тя само го изгледа с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам като натрапница в собствения си дом.

– Ти си виновен! Ако беше избрал по-добра жена, сега щяхме да сме истинско семейство! – не спираше тя.

Погледнах към дъщеря ни Елица, която се беше свила на дивана и стискаше плюшеното си мече. Беше само на осем, но вече разбираше твърде много за омразата между жените в едно българско семейство.

Преди четиринадесет години се омъжих за Ивайло. Бяхме млади, влюбени и вярвахме, че любовта ще победи всичко. Но още от първия ден Мария ме прие като враг. „Ти си от провинцията, какво ще правиш в София?“, „Сигурно си дошла само заради апартамента ни!“, „Майка ти не те е научила на нищо!“ – това бяха само част от репликите ѝ. Понякога ги казваше тихо, само на мен. Друг път – пред всички роднини.

Първите години се опитвах да ѝ угаждам. Готвех по нейните рецепти, чистех до блясък, купувах ѝ подаръци за имен ден. Но тя винаги намираше кусур. „Мусака без магданоз? Това не е мусака!“, „Кой чисти пода с такъв препарат? Мирише на евтино!“. Ивайло ме защитаваше, но беше между чука и наковалнята – майка му или жена му.

Веднъж дори ме обвини пред съседките, че съм ѝ откраднала златния пръстен. Намери го след седмица в старата си чанта, но дори не се извини. „Сигурно си го сложила там нарочно!“, каза ми тихо една вечер.

С времето започнах да се затварям в себе си. Приятелките ми казваха: „Не ѝ обръщай внимание!“, но как да не обръщаш внимание на човек, който живее на етажа под теб и всеки ден намира повод да ти звънне – ту за сол, ту за захар, ту за да ти каже колко лошо си възпитала детето си.

Най-тежко ми беше миналата Коледа. Бяхме поканили всички роднини. Мария седна до мен на масата и започна да разказва истории от младостта на Ивайло – какви хубави момичета имало навремето в квартала и как всички били по-добри от мен. Усетих погледите на всички върху мен. Сълзите напираха, но се усмихвах и сипвах още салата.

– Защо го правиш? – попитах я веднъж насаме.
– Защото ти никога няма да бъдеш част от това семейство! – отвърна тя студено.

Годините минаваха. Елица растеше и започна да усеща напрежението. Веднъж я чух да казва на приятелката си: „Баба не обича мама“. Сърцето ми се сви.

Но съдбата има странно чувство за справедливост. Преди две години братът на Ивайло – Петър – доведе вкъщи новата си приятелка – Даниела. Млада, красива и… с характер като на Мария. Още първата вечер Даниела каза:
– Аз няма да готвя мусака! Не ям картофи!
Мария пребледня.

Скоро след това Петър и Даниела се ожениха и заживяха при Мария. Още първата седмица Даниела изхвърли старите ѝ завеси и боядиса кухнята в розово. „Това е моят дом сега!“, каза ѝ тя.

Мария започна да идва при нас разплакана:
– Не мога повече! Тази жена ме побърква! Не ме уважава!
Погледнах я и за първи път не изпитах гняв, а съжаление.

Видях как Мария се променяше – стана тиха, затворена, дори започна да ме пита за съвети: „Как издържа толкова години? Какво да правя?“.

Един ден седнахме двете на пейката пред блока. Тя мълча дълго, после прошепна:
– Може би съм сбъркала с теб…
Погледнах я в очите и видях болка и страх – страх от самотата, от това да бъдеш ненужен в собствения си дом.

Сега животът ни е друг. Мария вече не е онази силна жена, която командва всички. Даниела я кара да чисти, готви и ѝ забранява да кани гости. Понякога чувам как плаче през стената.

Чудя се – заслужава ли някой такава съдба? Дали прошката е възможна след толкова години болка? Или всеки получава това, което е дал?

А вие как бихте постъпили на мое място? Ще простите ли или ще оставите съдбата сама да раздаде справедливост?