Тежестта на две съдби: Как подкрепих сестра си в най-трудния ѝ момент

— Не знам какво да правя, Мария! — Гласът на Галя трепереше по телефона, а аз усещах как сърцето ми се свива. Беше почти полунощ, а аз седях на кухненската маса, с чаша студен чай и купчина сметки пред себе си. — Той си тръгна. Остави ни с децата и… няма пари. Нямам нищо.

Мълчах няколко секунди, защото не знаех какво да кажа. Мъжът ми Петър спеше в другата стая, а аз се чудех как ще му кажа, че сестра ми пак има нужда от помощ. Не беше първият път — Галя винаги беше по-емоционалната от нас двете, винаги попадаше в бури, а аз трябваше да съм котвата.

— Ще измислим нещо — казах тихо. — Утре ще дойда.

На следващата сутрин оставих малкия Даниел на детска градина и тръгнах към Люлин, където Галя живееше с децата. Блокът ѝ беше сив и студен, а стълбището миришеше на влага. Когато отворих вратата, ме посрещнаха две уплашени детски очи и Галя — с подпухнали клепачи и разрошена коса.

— Не съм спала цяла нощ — прошепна тя. — Мислех си… ако не се справя? Ако ги загубя?

Прегърнах я силно. — Няма да ги загубиш. Аз съм тук.

Така започнаха най-тежките месеци в живота ни. Галя работеше като учителка по български език, но заплатата ѝ стигаше едва за сметките и хляба. Бившият ѝ мъж отказваше да плаща издръжка, а делото се точеше с месеци. Аз работех като счетоводителка в малка фирма и макар че не живеехме в изобилие, поне имахме стабилност.

Всяка седмица носех торби с храна, дрехи за децата, понякога и пари. Петър мълчаливо гледаше как изчезват спестяванията ни за нова кола. — Не можем да я издържаме вечно — каза ми една вечер, докато броях последните левчета за бензин. — Имаме си наш син. Ами ако нещо стане с нас?

— Тя е сестра ми — отвърнах аз. — Ако не ѝ помогна аз, кой?

Той въздъхна тежко и излезе на балкона да пуши. Знаех, че е прав по своему, но не можех да оставя Галя сама. Всяка вечер си лягах с чувство на вина — към него, към Даниел, към себе си.

Един ден Галя ме посрещна с усмивка. — Намерих частни уроци! Ще давам на две момичета от квартала. Може би ще успея да платя тока този месец!

Видях надежда в очите ѝ и се почувствах горда. Но радостта беше кратка — след седмица едното момиче се отказа, а другото закъсняваше с плащането.

— Не мога повече така! — изплака Галя една вечер по телефона. — Чувствам се като провал. Децата ме питат защо нямаме нови обувки, защо не ходим на кино като другите…

— Те имат теб — казах ѝ. — Това е най-важното.

Но вътрешно се питах дали наистина е достатъчно.

Майка ни живееше в провинцията и можеше да помага само с буркани и домашни яйца. Баща ни беше починал преди години. Семейството ни беше малко и разпиляно, но се държахме един за друг както можем.

Веднъж Петър ме попита:
— Ами ако утре ти останеш сама? Ще разчиташ ли на Галя така, както тя разчита на теб?

Не знаех какво да отговоря. Може би не бих могла да поискам помощ така открито. Може би щях да се боря сама.

С времето започнахме да търсим решения заедно. Аз ѝ помогнах да направи CV-то си по-модерно и я записах на онлайн курс по дигитален маркетинг. Понякога вечерите ни минаваха в учене пред компютъра, докато децата спят.

— Не знам дали ще успея — казваше тя отчаяно.
— Ще успееш! — настоявах аз.

След няколко месеца Галя намери работа като асистент в малка рекламна агенция. Заплатата не беше голяма, но беше начало. За първи път от много време я видях да се усмихва истински.

— Благодаря ти, Мария! Без теб нямаше да се справя.

Петър също започна да приема ситуацията по-леко. Дори предложи да гледа децата една събота, за да може Галя да излезе с приятелки.

Но белезите останаха. Всяка финансова криза оставя следи — в отношенията, в самочувствието, в мечтите ни.

Понякога нощем лежа будна и се чудя: Колко още мога да давам? Колко струва семейството? И дали някога ще спрем да броим стотинките и ще започнем просто да живеем?

А вие как бихте постъпили? Къде е границата между помощта и саможертвата?