Третото дете, третата рана: Когато любовта не стига

— Не мога повече, Петре! — гласът ми трепереше, докато държах бебето в ръце, а другите две деца се караха в съседната стая. — Не мога да бъда всичко за всички!

Петър стоеше до вратата, стиснал юмруци. Очите му бяха уморени, но в тях гореше някаква студена решителност.

— Ти си тази, която настояваше да останеш вкъщи! — изсъска той. — Ако беше започнала работа, сега нямаше да броим стотинките!

— Аз ли? — едва не изпуснах малката Мария. — Ти ме убеди за третото дете! Ти каза, че ще се справим, че ще бъде радост!

Той млъкна. За миг в стаята се настани тишина, прекъсвана само от плача на бебето и далечния шум на телевизора. В този момент осъзнах колко далеч сме един от друг. Преди години се обичахме до полуда. Сега между нас стояха три деца, куп неплатени сметки и планини от неизказани думи.

Вечерта легнах до Петър, но между нас имаше пропаст. Той се обърна с гръб и заспа веднага. Аз останах будна, слушайки дишането му и мислейки за всичко, което изгубихме. Спомних си как преди две години той ме гледаше в очите и ми обещаваше, че третото дете ще ни сближи. „Ще имаме голямо семейство, ще сме щастливи!“ — казваше той. А аз му повярвах. Исках да вярвам.

Но след раждането на Мария всичко се промени. Петър започна да работи допълнително, но парите пак не стигаха. Аз останах вкъщи с децата — Даниел на шест, Виктория на четири и бебето. Денят ми беше безкраен кръговрат от памперси, готвене, караници и опити да намеря време за себе си. Майка ми казваше: „Така е при всички жени! Търпи!“ Но аз не исках просто да търпя.

Една сутрин, докато правех закуска, Даниел ме попита:

— Мамо, защо тате все е ядосан?

Погалих го по косата и се усмихнах насила:

— Просто е уморен, слънце.

Но истината беше друга. Петър беше разочарован — от мен, от живота ни, може би и от себе си. Започна да ми говори все по-рядко. Вечерите минаваха в мълчание или в спорове за пари. Веднъж дори ми каза:

— Ако не беше това дете… може би нямаше да сме толкова зле.

Тези думи ме пронизаха като нож. Започнах да се чудя дали наистина аз съм виновна. Може би трябваше да настоявам да работя? Може би трябваше да кажа „не“ на третото дете? Вината ме изяждаше отвътре.

Една вечер не издържах и се обадих на най-добрата си приятелка Ива.

— Иве, мисля, че губя Петър… а може би и себе си.

Тя ме изслуша търпеливо.

— Не си сама, Мариела — каза тя тихо. — Много семейства минават през това. Но трябва да говориш с него. Да му кажеш как се чувстваш.

Събрах смелост и една неделна сутрин му казах всичко — за страха си, за умората, за вината. Той ме гледаше дълго мълчаливо.

— И аз съм уплашен — призна накрая. — Чувствам се провален като мъж… Не мога да ви осигуря това, което заслужавате.

За първи път от месеци плакахме заедно. Прегърнахме се силно, сякаш се държахме над пропастта.

Но разговорът не реши проблемите ни. На следващия ден пак спорихме за пари. Петър започна да пие по една ракия вечерно време — „за нервите“, както казваше той. Аз започнах да се затварям в себе си.

Майка ми идваше понякога да помага с децата, но вместо подкрепа често получавах упреци:

— Навремето ние нямахме нищо, но не сме се оплаквали! Сега младите все искате всичко наготово!

Понякога се чудех дали не е права. Но после виждах как Виктория ме прегръща и ми казва: „Мамо, обичам те!“ — и разбирах, че не мога да се предам.

Започнах тайно да търся работа онлайн — преводи, писане на статии, всичко каквото мога от вкъщи. Парите бяха малко, но усещах прилив на сили. За първи път отдавна имах нещо свое.

Една вечер показах на Петър първата си заплата — 120 лева.

— Това ли е? — попита той с горчивина.

— Това е начало — отвърнах тихо.

Той въздъхна тежко и излезе на балкона да пуши.

В следващите седмици започнахме да говорим повече — не само за сметки и деца, а за мечти и страхове. Разбрахме колко много сме се изгубили един друг в ежедневната борба за оцеляване.

Не знам дали ще спасим брака си. Не знам дали любовта ни ще издържи още една буря. Но знам едно: вече не съм същата жена. Научих се да се боря — за себе си и за децата си.

Понякога вечер гледам спящите им лица и се питам: „Дали някога ще бъдем отново истинско семейство? Или третото дете беше третата рана, която никога няма да заздравее?“