Три сълзи на щастие и една на болка

— Мамо, не мога да повярвам! Три! Три бебета! — гласът ми трепереше, докато държах телефона в ръка, а сълзите се стичаха по бузите ми. Майка ми от другата страна на линията се разплака, а аз усещах как гърдите ми ще се пръснат от щастие. В стаята до мен Елица лежеше изтощена, но с усмивка, която никога няма да забравя. Бяхме чакали това чудо години наред — след безброй опити, разочарования и молитви. И ето ги — три малки същества, които промениха всичко.

В болничната стая миришеше на стерилност и надежда. Сестрата донесе близнаците — две момичета и едно момче. Нарекохме ги Мария, Яна и Петър. Елица ги погледна с онзи особен блясък в очите, който само майките имат. Прегърнах я и прошепнах:

— Благодаря ти, любов моя. Ти си най-смелата жена на света.

Тя се усмихна слабо:

— Не аз, а ти ще трябва да си смелият сега.

Не разбрах думите ѝ тогава. Мислех, че е просто умората от раждането. Но още същата нощ нещо се обърка. Елица започна да се оплаква от силни болки в корема. Лекарите влязоха паникьосани, а аз останах сам в коридора, стиснал юмруци до побеляване. Чувах само бързите стъпки и приглушените гласове зад вратата.

— Господин Георгиев? — обърна се към мен младият лекар с притеснено лице. — Съпругата ви има вътрешно кървене. Ще направим всичко възможно…

Светът ми се срина. Времето спря. Не помня колко дълго стоях там, молейки се на всички светии, които знаех по име. В един момент сестрата ме повика:

— Може да я видите за малко.

Влязох при нея. Беше бледа, но очите ѝ светеха странно спокойно.

— Обещай ми нещо… — прошепна тя едва чуто.

— Всичко, Ели… всичко!

— Грижи се за тях… и не позволявай болката да те промени.

Опитах се да ѝ кажа, че ще се оправи, че ще се върнем у дома заедно, че ще гледаме как децата ни растат… Но думите заседнаха в гърлото ми. Само я целунах по челото.

На сутринта я нямаше.

Останах сам с три новородени деца и празно легло до мен. Погледнах ги — толкова малки, беззащитни, а вече лишени от майка си. Болката ме прониза като нож. Как щях да се справя? Как щях да бъда и майка, и баща? Как щях да обясня някой ден защо мама я няма?

Първите дни бяха мъгла от памперси, плач и безсънни нощи. Майка ми дойде от Пловдив да помага, но виждах колко ѝ тежи — и тя беше загубила дъщеря си. Съседките носеха супи и питки, но нищо не можеше да запълни празнотата.

Една вечер седях сам в кухнята, когато Яна заплака истерично. Вдигнах я на ръце и започнах да ѝ пея „Зайченцето бяло“, както Елица правеше. Гласът ми трепереше, но тя постепенно се успокои. Погледнах я — толкова приличаше на майка си! Сълзите потекоха отново.

С времето научих как да сменям памперси със затворени очи, как да приготвям адаптирано мляко за три различни апетита и как да различавам плача на всяко дете. Научих се да не плача пред тях, а само нощем, когато всички спят.

Семейството на Елица настояваше да вземат поне едно от децата при себе си „докато се оправя“. Отказах категорично. Това бяха моите деца! Нашите деца! Щях да се справя — заради нея.

Скоро обаче започнаха истинските трудности. Работех като техник в малка фирма за климатици в София — заплатата стигаше едва-едва за наема и сметките преди тризнаците. Сега разходите скочиха до небето: памперси, млека, дрешки… Започнах да взимам допълнителни смени и частни поръчки вечер и през уикендите. Майка ми гледаше децата докато ме няма, но виждах как силите ѝ намаляват.

Една сутрин я намерих седнала на масата със сълзи в очите.

— Не мога повече, Даниеле… Сърцето ми не издържа…

Прегърнах я силно.

— Ще измислим нещо, мамо. Обещавам!

Започнах да търся помощ — социални служби, фондации… Навсякъде срещах бюрокрация или празни обещания. Един ден дори една служителка ме попита:

— А не мислите ли да дадете някое от децата за осиновяване? Така ще ви е по-лесно…

Погледнах я с такъв гняв, че тя сведе очи.

— Никога! Те са всичко, което имам!

Съседите започнаха да шушукат зад гърба ми: „Горкият Даниел…“, „Ще се справи ли сам?“, „Дано не посегне към чашката…“

Но аз устоявах. Всяка вечер лягах до тримата си ангели и им разказвах за мама — как е обичала морето, как е пеела най-хубаво на света, как е мечтала някой ден да ги заведе в Рилския манастир.

Понякога нощем усещах аромата ѝ в стаята — сякаш беше до мен и ме държеше за ръка.

Минаха месеци. Мария направи първата си крачка точно на рождения ден на Елица. Яна каза първата си дума: „мама“. Петър се разсмя така заразително, че за миг забравих болката.

Животът продължаваше напред — с трудности, с малки победи и много сълзи. Понякога си мисля дали постъпих правилно — дали не трябваше да приема повече помощ или дори да дам някое от децата временно на роднини… Но после ги гледам как спят сгушени едно до друго и знам: това е моето семейство.

Понякога питам себе си: Колко струва щастието? Дали болката някога ще избледнее? Или просто се научаваш да живееш с нея — заради тези малки ръчички, които всяка сутрин ме прегръщат и ми напомнят защо си струва всичко?