Всяка година подарявам пари на внуците си – но най-големият ми внук ме забрави

„Пак ли няма да се обади?“ – мисълта ме прониза като игла, докато държах в ръцете си празната чаша чай и гледах към прозореца, зад който зимата се разстилаше като бяла тишина. Беше 25 декември, а телефонът ми мълчеше. Даниел, моят първороден внук, отново не се беше обадил.

Всяка година, вече повече от десетилетие, изпращам на тримата си внуци по един плик с пари – за рождения им ден и за Коледа. За мен това не е просто жест – това е начин да остана част от живота им, да им покажа, че мисля за тях, че ги обичам. Винаги слагам по една картичка с няколко мили думи: „Обичам те, баба Мария.“

Виктория и Елица – моите внучки – винаги ми се обаждат. Виктория ми разказва как ще си купи нова рокля за бала, Елица споделя как ще спести за курс по английски. Смеем се, обсъждаме планове, усещам топлината им дори през слушалката. Но Даниел… Даниел е друг свят. Откакто замина да учи в София, сякаш изчезна. Нито съобщение, нито обаждане. Само тишина.

– Мамо, не го приемай толкова навътре – опитва се да ме успокои дъщеря ми Ирина, когато ѝ споделям болката си. – Знаеш колко е зает. Университетът, работата… Момчетата са такива.

– Но аз не искам много – отвръщам с треперещ глас. – Само едно „Благодаря“, едно „Честита Коледа, бабо“. Това ли е толкова трудно?

Ирина въздъхва и сменя темата. Знам, че я натоварвам. Знам, че времената са други. Но сърцето ми не разбира от модерни нрави.

Вечерта на Коледа седнах сама на масата. Погледът ми се спря на снимката на Даниел от абитуриентския му бал – усмихнато момче с лъчезарни очи. Спомних си как го люлеех на ръце, как му пеех приспивни песни, как го учех да пише буквите си. Кога израсна толкова? Кога стана чужд?

На следващия ден телефонът звънна. Виктория:

– Бабо! Благодаря ти за парите! Ще си купя обувки за интервюто! Обичам те!

Сърцето ми се стопли. После Елица:

– Бабо, ти си най-добрата! Ще спестя за нов телефон! Кога ще дойдеш в София?

– Скоро, миличка – отвърнах с усмивка.

Но Даниел… пак нищо.

Дните минаваха. Всяка сутрин поглеждах телефона с надежда. Понякога си представях как ще ми се обади:

– Бабо, извинявай, че не се обадих по-рано…

Но това не се случваше.

Една вечер не издържах и набрах Ирина:

– Моля те, кажи му… Кажи му, че ме боли. Че не искам пари или подаръци – искам само да знам, че ме помни.

– Мамо… – гласът ѝ беше уморен. – Ще му кажа.

След седмица получих съобщение: „Бабо, благодаря ти за парите. Извинявай, че не съм се обадил. Много съм зает.“

Седях дълго пред екрана. Сърцето ми се сви още повече. Толкова ли струвам? Едно извинение по съобщение? Къде изчезна онова момче, което тичаше към мен с разперени ръце?

Започнах да се питам дали не греша някъде аз. Може би съм прекалено настойчива? Може би очаквам твърде много? Но после си спомних думите на майка ми: „Семейството е като градина – ако не го поливаш с внимание и любов, изсъхва.“

Реших да напиша писмо на Даниел – истинско писмо на хартия:

„Скъпи Даниеле,
Знам, че животът ти е забързан и труден. Не ти се сърдя. Просто ми липсваш. Липсват ми разговорите ни, смехът ти, присъствието ти у дома. Не искам нищо друго освен да знам, че си добре и че понякога мислиш за мен.
Обичам те,
Баба Мария“

Пуснах писмото по пощата със свито сърце.

Минаха дни… седмици… Един ден на вратата се почука. Отворих и пред мен стоеше Даниел – пораснал мъж с уморени очи.

– Бабо… – прошепна той и ме прегърна силно.

Заплаках без да се срамувам.

– Извинявай… Не разбирах колко ти липсвам… Всичко е толкова объркано…

– Знам, миличък – казах тихо. – Но ти винаги ще бъдеш моето момче.

Тази вечер седнахме двамата на масата и говорихме дълго – за живота му в София, за мечтите му, за страховете му. Усетих как старата връзка между нас се възражда.

Сега знам: понякога трябва да направиш първата крачка, дори когато боли.

Замислям се: Колко често забравяме хората, които ни обичат най-много? Колко струва едно „Благодаря“? Ще се научим ли някога да ценим малките жестове преди да е станало късно?