„Защо да теглим заем, като ще наследим твоята къща?“ – Историята на една българска майка

– Мамо, ти си добре, нали? – гласът на дъщеря ми Елица беше напрегнат, но се опитваше да звучи мило. Седях на пейката пред старата ни къща в село Долно Камарци, а слънцето вече залязваше зад лозята. Беше лято, но в душата ми беше студено.

– Добре съм, Ели. Какво има? – попитах, макар да усещах, че нещо тежко виси във въздуха.

Зет ми, Стефан, се приближи и седна до нея. Погледна ме право в очите, без да мига.

– Галя, трябва да поговорим сериозно. Виж, времената са трудни. Искаме да купим апартамент в София, но банките не дават лесно заеми. А и защо да теглим заем, като ще наследим твоята къща? – думите му прозвучаха като присъда.

Погледнах ги – дъщеря ми, която отгледах сама, след като баща ѝ почина от инфаркт, когато тя беше на десет. Стефан, който винаги беше амбициозен, но и студен. В този момент усетих, че не съм майка, а просто имот – квадратни метри, които чакат да бъдат разпределени.

– Не разбирам… – прошепнах. – Искате да ви дам къщата още сега?

– Не, мамо, не така… – Елица се опита да смекчи удара. – Просто, ако можеш да ни помогнеш, да заложим къщата, ще си върнем парите, ще ти я върнем…

– А ако не успеете? – попитах тихо. – Ако банката я вземе? Къде ще живея аз?

Стефан въздъхна раздразнено.

– Мамо, ти си сама тук. Къщата е стара, имаш нужда от грижи. Можеш да дойдеш при нас, ще ти намерим стая. Или… – замълча, но погледът му беше ясен – или ще трябва да се оправяш сама.

В този момент сякаш целият ми живот премина пред очите ми. Как работех на две места, за да има Елица нови обувки за първия учебен ден. Как продавах домати на пазара, за да платя уроците ѝ по пиано. Как всяка зима се молех покривът да издържи още една година. Всичко това, за да има тя дом, сигурност, корени.

– Не мога да го направя – казах твърдо. – Това е моят дом. Вашият също, разбира се, но… не мога да го заложа. Не и заради мечтите ви, които може да се окажат мираж.

Елица се разплака. Стефан стана рязко и тръгна към колата.

– Винаги си била егоистка, мамо! – извика той. – Мислиш само за себе си!

Останахме сами с Елица. Тя ме прегърна, но аз усещах, че между нас има стена. Стена, изградена от неразбиране, от алчност, от страх.

На следващия ден съседката ми, леля Мария, дойде да ме види. Беше чула скандала.

– Гале, не си сама. И моите деца така ми говорят. Всички мислят само за наследство. А ние какво сме? Живи хора или просто нотариални актове?

Седнахме на двора, пихме кафе и си спомняхме младостта. Как се събирахме на мегдана, как пеехме на празниците, как се радвахме на малките неща. Сега всичко се е превърнало в пари, в квадратни метри, в борба за повече.

Седмица по-късно Елица ми се обади. Беше по-спокойна.

– Мамо, извинявай. Не исках да те нараня. Просто… толкова е трудно. Всички около нас купуват, строят, живеят по-добре. И аз искам да дам най-доброто на децата си.

– Разбирам те, Ели. Но не всичко е пари. Домът не е само тухли и керемиди. Домът е спомените, грижата, любовта. Ако ги продадем, какво ще остане?

Тя замълча. После каза тихо:

– Ще се оправим. Обещавам.

Затворих телефона и се разплаках. Не от обида, а от болка. Болка, че децата ни вече не виждат в нас хора, а само възможности. Болка, че любовта се измерва в квадратни метри.

Вечерта седнах на пейката и гледах залеза. Вятърът носеше мириса на сено и спомени. Помислих си: „Дали някога ще се научим да ценим това, което имаме, преди да го изгубим? Или ще продължим да се борим за наследства, докато не останем сами – без дом, без семейство, без минало?“

Как мислите, има ли надежда за нашите семейства, или алчността ще ни раздели завинаги?