Защо никой не ми се обади? – Истината за една свекърва, която остана сама на рождения си ден

– Защо никой не ми се обади? – гласът ѝ трепереше по телефона, а аз стоях в кухнята, с ръце, още миришещи на чесън и магданоз. Беше вечерта след рождения ми ден. Къщата още ухаеше на баница и печено агне, а в ъгъла на масата стояха недокоснати парчета торта. Всички си тръгнаха рано, уж уморени от пътя, уж доволни. Но сега, когато слушах гласа на свекърва ми, разбрах, че нещо не е наред.

– Мария, защо не ме покани? – попита тя тихо, почти шепнешком. – Всички бяха там, само аз… Аз останах сама.

Сърцето ми се сви. Бях поканила всички – братът на мъжа ми с жена му и децата, сестра му с новия ѝ приятел, дори съседите от другия край на селото. Но свекърва ми… Не ѝ бях звъннала лично. Оставих поканата на мъжа ми – Петър. Казах му: „Обади се на майка си, кажи ѝ да дойде.“ Той кимна разсеяно, докато гледаше новините. И после забрави.

– Мамо, прости ми… – прошепнах аз, но тя вече беше затворила.

Останах сама в тъмната кухня. Чувах как часовникът тиктака, а в главата ми се въртяха думите ѝ. Спомних си първия път, когато я срещнах – беше строга, но усмихната жена с топли ръце и остър език. Помогна ми да се науча да правя лютеница и ме научи как да меся козунак за Великден. А сега… Сега беше сама на рождения си ден на село, докато ние празнувахме без нея.

На следващия ден Петър се прибра от работа и ме намери замислена пред прозореца.

– Какво има? – попита той.

– Майка ти е била сама вчера – казах тихо. – Не си ѝ се обадил.

Той въздъхна тежко и седна до мен.

– Знам… Забравих. Толкова работа имах… Ще ѝ звънна довечера.

– Не е същото – отвърнах. – Тя чакаше да бъде част от нас. А ние я оставихме сама.

Петър замълча. В този момент осъзнах колко лесно е да изгубиш връзката със семейството си. Една пропусната покана, едно забравено обаждане – и вече има пропаст между хората.

Реших да отида при нея. Отидох на село с първия автобус. Къщата ѝ беше тиха, прозорците затворени, а във въздуха витаеше миризма на старо кафе и самота. Почуках леко.

– Кой е? – чу се гласът ѝ отвътре.

– Аз съм, Мария.

Тя отвори вратата бавно. Очите ѝ бяха зачервени.

– Защо дойде? – попита тя сухо.

– Да ти кажа… Че съжалявам. Че те обичам. Че не искам да си сама.

Свекърва ми седна на стола до прозореца и загледа навън.

– Знаеш ли какво е да чакаш цял ден някой да ти позвъни? Да чуеш глас? Да те попитат как си? – каза тя с пресипнал глас. – А после да разбереш, че всички са били заедно, а ти… ти си никой.

Сълзите ми потекоха по бузите.

– Не си никой! Ти си нашата майка! Просто… сгрешихме. Аз сгреших.

Тя ме погледна дълго и после въздъхна:

– Вече не съм млада, Мария. Времето ми минава тук, сама между четири стени. Понякога се чудя дали изобщо някой ще ме помни след време.

Прегърнах я силно. Усетих колко е крехка и колко много болка носи в себе си.

– Ще те помним! Ще те обичаме! Обещавам!

Тя се усмихна тъжно:

– Не обещавай неща, които не можеш да изпълниш. Животът е такъв – всеки си гледа своето. Децата пораснаха, имат свои семейства, свои грижи. А аз… аз останах само спомен от едно време.

Върнах се в града с тежко сърце. Разказах всичко на Петър и децата. Опитахме се да направим неделите семейни дни – да ходим по-често при нея, да я каним у дома. Но животът пак ни завъртя в своя ритъм – работа, училище, болести, сметки…

Една вечер седнах до прозореца и се загледах в тъмното небе над София. Мислех за всички майки и баби по селата, които чакат някой да им се обади или да ги посети. Колко ли от тях са сами? Колко ли от тях плачат тихо вечер?

Понякога се питам: Кога семейството ни стана толкова крехко? Защо забравяме хората, които са ни дали всичко? Дали някога ще намерим пътя обратно един към друг?

А вие как мислите – кога за последно чухте гласа на майка си или баба си? Колко струва едно обаждане?