„Баба, мама каза, че трябва да помислим за дом за възрастни“: Историята на една българска баба, която се бори за своето място в семейството

— Бабо, мама каза, че трябва да помислим за дом за възрастни. — Гласът на малката ми внучка Никол прозвуча като гръм в слънчевия следобед. Стояхме на спирката пред новия ми блок в Младост, а аз още усещах топлината на ключовете в джоба си. Бях толкова горда — след две години лишения и спестявания, след като продадох старата къща в село Долно Камарци, най-накрая имах свой апартамент в София. Светъл, просторен, с изглед към Витоша. Мечтаех си как ще каня Никол на гости, ще ѝ правя палачинки и ще ѝ разказвам приказки, както някога правех за майка ѝ.

Но думите ѝ ме пронизаха. Усетих как ръцете ми се разтрепериха, а сърцето ми се сви. „Дом за възрастни?“ Аз ли съм вече толкова безполезна? Не съм ли още нужна на семейството си?

— Какво каза, мило? — опитах се да запазя гласа си спокоен.

— Мама каза, че ти е трудно сама и че може би ще е по-добре да имаш компания и хора, които да се грижат за теб — отвърна Никол невинно, въртейки плитките си.

В този момент сякаш целият свят се срина върху мен. Спомних си как преди година паднах в банята и си счупих ръката. Тогава дъщеря ми Мария настоя да дойде да живее при тях в Люлин, но аз отказах. Не исках да бъда в тежест. Исках да запазя достойнството си, свободата си. А сега…

Вечерта седях сама в новия апартамент. Погледът ми се плъзгаше по белите стени, по новите мебели, които избирах с такава любов. Всичко тук беше мое — и все пак се чувствах по-самотна от всякога. В главата ми кънтяха думите на Никол. „Дом за възрастни.“

На следващия ден Мария дойде на гости. Донесе ми домашна баница и кафе.

— Мамо, трябва да поговорим — започна тя внимателно.

— Знам за какво искаш да говориш — прекъснах я аз. — Чух Никол вчера.

Мария въздъхна тежко.

— Мамо, не го казвам с лошо. Просто се тревожа за теб. Ти си сама тук, а аз работя по цял ден. Ако нещо ти стане…

— Аз съм добре! — гласът ми излезе по-остър, отколкото исках. — Справям се! Не съм безпомощна старица!

Мария замълча. Видях как очите ѝ се насълзиха.

— Не искам да те обиждам, мамо. Просто… толкова много хора остават сами и…

— Не съм сама! Имам приятелки! Имам книжки! Имам теб и Никол! — изброявах отчаяно.

Тя ме прегърна силно.

— Знам, мамо. Но понякога човек има нужда от повече…

След този разговор не можех да спя цяла нощ. Въртях се в леглото и мислех за всичко, което съм преживяла — как сама отгледах Мария след като баща ѝ ни напусна; как работех като учителка в малкото училище в селото; как всяка зима цепех дърва и носех вода от кладенеца. Не бях ли заслужила малко спокойствие? Малко уважение?

На следващата седмица Мария ме заведе да разгледаме един частен дом за възрастни в Бояна. Беше чисто, светло, хората изглеждаха доволни… Но аз усещах как гърлото ми се свиваше при мисълта да оставя всичко свое зад гърба си — снимките на Мария като малка, старите писма от първата ми любов, книгите на Елин Пелин и Йовков…

— Как ти се струва? — попита Мария плахо.

— Не знам… — отвърнах аз тихо.

Вечерта Никол дойде при мен с рисунка — нарисувала беше нашия нов апартамент и двете ни на балкона с цветя.

— Бабо, не искам да ходиш никъде! — прошепна тя и ме прегърна силно.

Сълзите ми потекоха по бузите. Прегърнах я още по-силно.

— И аз не искам да ходя никъде, мило мое дете…

Дните минаваха в напрежение. Мария настояваше да взема решение. Аз се чувствах все по-объркана и уплашена. Приятелките ми от блока ме подкрепяха:

— Недей да се предаваш! Ти си силна жена! — казваше леля Сийка от третия етаж.

Но вечерите бяха най-тежки. Самотата ме притискаше като мокро одеяло. Започнах да се питам: дали Мария не е права? Дали не съм вече твърде стара да живея сама?

Една вечер седнах с Мария и Никол на масата.

— Мамо — каза Мария тихо — ако решиш да останеш тук, ще ти помагам повече. Ще идвате с Никол по-често. Но ако някой ден почувстваш, че ти е трудно… обещай ми, че ще говорим пак.

Погледнах ги двете — моето дете и моето внуче. Сърцето ми се изпълни с топлина и болка едновременно.

— Обещавам… Но засега не съм готова да се откажа от дома си.

Тази нощ спах спокойно за първи път от седмици.

Сега стоя на балкона си, гледам към Витоша и си мисля: Кога остарях толкова? Кога децата ни започнаха да решават вместо нас? И дали някой ден ще разберат колко много значи за един човек да има свой дом?

А вие как бихте постъпили на мое място?