Баба ми отказва да приеме годеника ми: „Ако искам, ще го изгоня и никога няма да го пусна обратно“

– Ако искаш, ще го изгоня още сега и няма да стъпи повече тук! – гласът на баба ми прониза въздуха като нож, докато Петър стоеше неловко до мен, с ръце в джобовете и поглед, забит в пода.

Сърцето ми се сви. Бяхме се върнали от Варна за уикенда, за да обявим годежа си пред семейството. Майка ми се опитваше да изглади нещата, но баба ми – Станка – беше непреклонна. Никога не съм я виждала толкова ядосана. Сякаш самото му присъствие я обиждаше.

– Бабо, моля те, Петър е част от живота ми. Не можеш да се държиш така! – гласът ми трепереше, но се опитвах да звуча уверено.

Тя дори не го погледна. Само махна с ръка и изсумтя:

– Оня твоя… Не ми го води повече тук! Не го искам! Какво ще кажат хората? Какво ще кажат съседите? Ти си момиче с име, с чест! А той… – замълча, сякаш думите ѝ бяха прекалено тежки.

Петър преглътна. Видях как раменете му се свиха още повече. Той не беше виновен. Работеше като програмист в София, имаше добро сърце, обичаше ме истински. Но за баба ми това не значеше нищо. За нея той беше „оня твоя“ – чужд, различен, недостоен.

Вечерта мина в мълчание. Седяхме на масата, а баба ми сипваше супа на всички, без да поглежда Петър. Когато той ѝ благодари тихо, тя само изсумтя:

– Ако искаш, вземи си сам.

Майка ми ме хвана за ръката под масата. Усетих как пръстите ѝ треперят. Знаех, че страда заради мен, но не смееше да противоречи на баба. В нашия дом думата ѝ беше закон.

След вечерята излязохме на двора. Петър запали цигара и се загледа в тъмното.

– Може би не трябваше да идвам – прошепна той.

– Не говори така! – прегърнах го силно. – Ще се оправи… Просто ѝ трябва време.

Но дълбоко в себе си знаех, че лъжа и него, и себе си. Баба ми не беше от хората, които променят мнението си лесно. За нея традициите бяха всичко. Баща ми беше починал рано, а тя ме беше отгледала с желязна ръка. Винаги казваше: „Жената трябва да слуша семейството си!“. А сега аз бях тази, която нарушаваше правилата.

На следващия ден баба ми ме извика в кухнята.

– Слушай ме добре! – започна тя строго. – Ако останеш с него, забрави за този дом! Аз няма да го приема никога! Не искам чужди хора тук!

– Той не е чужд! – извиках през сълзи. – Той е човекът, когото обичам!

– Любовта минава! Семейството остава! – отсече тя.

Излязох навън разтреперана. Петър ме чакаше до портата.

– Какво каза?

– Че ако остана с теб… няма да мога да се върна тук повече.

Той ме погледна дълго. В очите му видях болка и страх.

– Не искам да те губя заради мен…

– Няма да ме загубиш! – казах твърдо, макар че вътре в мен всичко се късаше.

Вечерта преди да тръгнем обратно към София, майка ми дойде при мен в стаята.

– Знам, че ти е трудно – прошепна тя. – Но баба ти е стара… Не разбира новото време. Може би трябва да ѝ дадеш време…

– А ако никога не промени мнението си? – попитах отчаяно.

Майка ми само въздъхна и ме прегърна.

Във влака към София Петър мълчеше. Аз гледах през прозореца и се чудех какво ще правя оттук нататък. Обичах го, но обичах и семейството си. Как се избира между двете?

Седмици наред баба ми не ми вдигаше телефона. Майка ми казваше, че е ядосана и че „ще ѝ мине“. Но времето минаваше, а тя оставаше непреклонна.

Една вечер получих съобщение от нея: „Не забравяй коя си! Не забравяй откъде идваш!“.

Седях на леглото и плаках дълго. Петър ме държеше за ръката и повтаряше: „Ще се оправи… Ще видиш…“

Но аз вече не вярвах в чудеса.

Минаха месеци. С Петър заживяхме заедно в малък апартамент под наем в Люлин. Беше трудно – парите все не стигаха, работех на две места, а той често оставаше до късно в офиса. Понякога се карахме за глупости: кой ще измие чиниите, кой ще пусне пералнята… Но въпреки всичко бяхме щастливи един с друг.

Само празните празници ме убиваха най-много. Коледа без семейството… Великден без домашната питка на баба…

Една сутрин майка ми се обади разплакана:

– Баба ти е болна… В болницата е…

Светът ми се срина. Отидох веднага във Варна. Влязох в болничната стая със свито сърце. Тя лежеше бледа и слаба, но очите ѝ бяха все така строги.

– Дойде ли? – попита тихо.

– Дойдох…

– А оня твоя?

– Петър е навън… Чака ме…

Тя замълча дълго.

– Не го искам тук… Но ти си моята внучка… Ако ти е добре с него… Аз вече съм стара жена…

Сълзите потекоха по лицето ми.

– Бабо…

Тя хвана ръката ми с изненадваща сила:

– Само едно помни: никой мъж не е по-важен от кръвта ти!

Излязох от стаята разкъсана между вина и облекчение. Петър ме прегърна силно.

Днес живея с мисълта, че никога няма да бъда напълно приета от семейството си заради избора си. Но дали някой има право да ни казва кого да обичаме? Дали традициите са по-важни от щастието ни?

Понякога нощем се питам: ако трябваше пак да избирам между любовта и семейството… щях ли да имам сили да направя същия избор?