Бабината гордост: Истината зад пердетата на нашия дом

– Даниела, оправи си косата! – гласът на баба ми Мария проряза тишината в хола като нож. Беше събота вечер, а в къщата ухаеше на печени чушки и прах от старите пердета. Седях на дивана, с рошава коса и разкопчана риза, докато тя нервно подреждаше салфетките по масата.

– Ще дойдат съседите, не може така да изглеждаш! – продължи тя, без да ме погледне. В този момент усетих как гневът ми се надига – познато чувство, което от години трупах в себе си. Баба винаги държеше всичко да е „както трябва“, но никога не се интересуваше как се чувствам аз. За нея бях просто част от декора – още един повод за гордост пред хората.

Майка ми, Елена, стоеше в кухнята и мълчаливо белеше картофи. Погледите ни се срещнаха за миг – нейните очи бяха уморени, но в тях проблясваше разбиране. Знаех, че и тя е била жертва на бабината гордост.

– Мамо, остави я – прошепна майка ми, но баба само махна с ръка.

– Ако не можем да се покажем като хора пред света, по-добре да не се показваме изобщо! – изсъска тя и затръшна вратата на шкафа.

Вечерята започна с обичайните комплименти и фалшиви усмивки. Съседите – леля Пенка и чичо Стефан – седяха срещу нас и клатеха глави одобрително.

– Марийче, златни ръце имаш! И внучката ти – отличничка, нали? – попита леля Пенка.

Баба се изправи гордо:

– Даниела е най-добрата! Всичко може, всичко знае! Само дето малко е разсеяна напоследък…

Почувствах как бузите ми пламват. Не бях отличничка. Последните месеци едва се справях с училището. Но баба никога не питаше как съм наистина – важното беше да изглеждаме добре пред другите.

След вечерята всички се преместиха в хола. Баба сипваше кафе и разказваше истории за „нашето прекрасно семейство“. Аз седях в ъгъла и стисках чашата си толкова силно, че пръстите ми побеляха.

– Даниела, разкажи на гостите за олимпиадата по математика! – настоя тя.

– Не искам… – прошепнах едва чуто.

– Какво каза? – очите ѝ проблеснаха опасно.

– Не искам да говоря за това! – повторих по-силно.

В стаята настъпи тишина. Всички ме гледаха учудено. Баба се приближи до мен и прошепна през зъби:

– Не ме излагай пред хората!

Тогава не издържах. Сълзите ми потекоха сами.

– Защо никога не те интересува как се чувствам? Защо винаги трябва да сме перфектни? Аз не съм отличничка! Не съм това, което искаш да бъда!

Гласът ми трепереше, но думите най-сетне излязоха. Майка ми скочи от мястото си и ме прегърна. Баба стоеше като вкаменена.

– Даниела… – започна тя тихо, но аз я прекъснах:

– Омръзна ми да живея заради чуждото мнение! Омръзна ми да се преструвам!

Сълзите ми капеха по ризата. Леля Пенка и чичо Стефан мълчаха неловко. Майка ми ме държеше здраво, а баба… баба изглеждаше по-стара от всякога.

След като гостите си тръгнаха, настъпи тежка тишина. Баба седна до прозореца и загледа навън.

– Може би сгреших… – прошепна тя след дълго мълчание. – Мислех, че ако всички ни уважават, ще сме щастливи…

Майка ми седна до нея и хвана ръката ѝ.

– Мамо, щастието не е в това какво мислят хората. Щастието е тук – посочи към мен. – В това да сме заедно и да се приемаме такива, каквито сме.

Баба избърса сълза от бузата си. За първи път я видях толкова уязвима.

– Прости ми, Даниела… Не знаех как иначе да те обичам…

Седнах до нея и я прегърнах. За първи път почувствах топлина вместо студена гордост.

Тази вечер промени всичко. Вече не бях просто част от декора. Бях видяна. Бях чута.

Понякога си мисля: Колко често се крием зад пердетата на гордостта? Колко време ни трябва, за да видим истински тези, които обичаме?