„Бабо, мама каза, че ще те дадем в старчески дом“: Историята, която никога не исках да чуя

– Бабо, мама каза, че ще те дадем в старчески дом, защото вече си стара и много забравяш. – Гласчето на малката Мария се разнесе в кухнята, докато ръцете ми трепереха над чашата с чай. Чаят се разля по покривката, но аз не го забелязах. В този миг светът ми спря.

Не знам какво ме ужили повече – невинността в гласа ѝ или тежестта на думите. Седях на дървения стол, който дядо ѝ беше правил с ръцете си, и се опитвах да си поема дъх. В главата ми се завъртяха спомени – как държах дъщеря си Катя за ръка, когато беше болна, как ѝ шиех рокли за първия учебен ден, как плаках, когато се омъжи. А сега тя… тя иска да ме изпрати в старчески дом?

Мария ме гледаше с големите си кафяви очи, без да разбира какво е направила. Усмихнах ѝ се, за да не я плаша, но вътре в мен нещо се скърши. – Хайде, бабо, да играем на кукли! – извика тя и изтича в хола.

Останах сама в кухнята. Слушах тиктакането на часовника и се чудех кога децата ми са станали толкова чужди. Вечерта Катя дойде да вземе Мария. – Мамо, всичко наред ли е? – попита тя, докато обуваше ботушките на детето. – Да, всичко е наред – излъгах. Но очите ми я издадоха.

След като вратата се затвори, се разплаках. Не бях плакала така от смъртта на съпруга ми. Болеше ме не толкова от мисълта, че ще остана сама, а от това, че децата ми не виждат повече нужда от мен. Че съм станала тежест.

На следващия ден Катя дойде сама. – Мамо, трябва да поговорим – започна тя, без да ме погледне. – Знам, че Мария ти е казала нещо… Не исках да го научиш така. Просто… ти вече често забравяш, падна миналата седмица… Страх ме е за теб. Не мога да съм тук постоянно, а и брат ти е в Германия. Мислим, че ще е по-добре за теб в дом, където ще се грижат за теб.

– По-добре за мен или по-лесно за вас? – попитах тихо. Катя се разплака. – Мамо, не е така… Просто не знам какво да правя.

В следващите дни мълчахме една с друга. Аз се затворих в себе си, тя идваше все по-рядко. Съседката ми Пенка ме канеше на кафе, но аз отказвах. Не исках никой да ме вижда слаба.

Една вечер, докато гледах стар албум със снимки, се сетих за майка ми. Как се грижех за нея, когато беше болна. Как я къпех, хранех, четях ѝ приказки, макар че вече не разбираше думите. Никога не ми е минавало през ума да я дам на чужди хора. Но времената са други, казват всички. Сега младите нямат време, нямат сили, нямат търпение.

Дните се нижеха бавно. Катя все по-рядко звънеше. Синът ми Георги се обаждаше от Германия, но разговорите ни бяха кратки. – Мамо, мисли за себе си, не можем да се върнем. Домът е хубав, ще имаш компания…

Една сутрин Катя дойде с документи. – Мамо, моля те, подпиши. Ще ти е по-добре там. – Гласът ѝ беше уморен, очите – зачервени. – Не мога – казах. – Това е моят дом. Тук са спомените ми, тук е животът ми. Ако ме изкараш оттук, ще умра.

Катя избухна: – А аз? Аз какво да правя? Работя по цял ден, Мария е малка, нямам сили! – Разбирам те, дете мое – прошепнах. – Но и ти трябва да разбереш мен.

Последваха седмици на мълчание. Веднъж чух Катя да говори по телефона: – Не знам какво да правя с мама. Не иска да подпише. Чувствам се ужасно…

Започнах да излизам повече. Отидох в пенсионерския клуб. Там срещнах стари приятелки – Иванка, Маргарита, дори Пенка дойде. Говорихме за всичко – за болежките, за децата, за самотата. Всички имаха подобни истории. – Моите ме дадоха в дом – каза Иванка. – Не е лошо, но не е дом. – Аз още съм си у дома – каза Маргарита. – Но всяка вечер се моля да не стана тежест.

Почувствах се по-малко сама. Започнах да плета отново, да готвя за съседите, да се грижа за цветята в градинката пред блока. Животът ми стана по-пъстър, макар и по-тих.

Един ден Катя дойде с Мария. – Мамо, прости ми. Не знам какво е правилно. Страх ме е да не те загубя, а не мога да бъда до теб всеки ден. – Прегърнах я. – Аз съм тук, Катя. Докато мога, ще съм тук. Когато вече не мога, сама ще ти кажа.

Сега живея сама, но не съм самотна. Имам приятелки, имам градинката си, имам спомените си. Понякога Мария идва и ми носи рисунки. Катя все още се тревожи, но вече говорим повече.

Питам се – кога семейството престана да бъде убежище? Кога възрастните станаха товар? Дали някога ще се научим да се грижим един за друг, без страх и вина?

А вие как бихте постъпили? Семейството ли е всичко, или понякога трябва да изберем себе си?