Баща ми, моят герой: Как на десет години спасих живота на татко

– Тате, добре ли си? – гласът ми трепереше, а в ръцете ми тежеше телефонът на мама. Беше късен януари, снегът затрупваше двора ни в село Долно Камарци, а аз стоях до безжизненото тяло на баща ми, проснато на пода в кухнята. Само преди минута се смеехме на шегите му, докато той цепеше дърва до печката. После изведнъж се хвана за гърдите и рухна.

В този миг времето спря. Чувах само собствения си ускорен дъх и сърцето ми, което блъскаше в гърдите ми като лудо. Мама беше на работа в магазина в центъра на селото, а аз бях сам с татко. На десет години. Не знаех какво да правя. „Трябва да се обадя на някого!“, крещеше вътрешният ми глас, но пръстите ми трепереха толкова силно, че едва набрах номера на мама.

– Мамо! Татко… татко падна! Не мърда! – изревах през сълзи.

– Дишай, Иване! – чу се гласът ѝ, по-силен от всякога. – Слушай ме внимателно! Провери дали диша! Сложи му нещо под главата и отвори прозореца!

Втурнах се към татко, коленичих до него и сложих ухо до устата му. Чувах леко хриптене. „Жив е!“, помислих си с облекчение, но страхът не ме напускаше. Вдигнах главата му с възглавница от дивана и отворих прозореца – студеният въздух нахлу в стаята и ме накара да потръпна.

– Мамо, какво да правя сега? – прошепнах.

– Ще звънна на линейка! Остани при него, говори му! Не го оставяй да заспи!

Седнах до татко и започнах да му говоря:

– Тате, чуваш ли ме? Аз съм тук. Моля те, отвори очи!

Той леко помръдна клепачи. Сълзите ми се стичаха по бузите, но не спирах да му говоря. Разказвах му за училище, за това как съм получил шестица по математика, за кучето ни Рошко, което пак беше избягало сутринта.

Минутите се точеха като часове. Чувах сирената на линейката още преди да я видя през прозореца. Когато лекарите влязоха, аз вече не усещах краката си от напрежение. Те ме избутаха леко настрани и започнаха да работят над татко. Мама пристигна тичешком след тях – лицето ѝ беше пребледняло, но очите ѝ светеха от решителност.

– Добре си се справил, Иване – каза ми тя и ме прегърна силно.

Татко оцеля. Оказа се инфаркт – нещо, за което само бях чувал по телевизията. След няколко дни в болницата го върнаха у дома. Беше слаб и уморен, но жив. Първата вечер след завръщането му седнахме тримата край печката. Татко ме погледна дълго и каза:

– Сине, ти си моят герой. Ако не беше ти…

Не можех да повярвам на думите му. Аз – малкият Иван от Долно Камарци – бях спасил живота на баща си.

Но истината е, че след този ден нищо вече не беше същото у дома. Мама започна да се тревожи за всичко – дали татко ще вземе лекарствата си навреме, дали няма да се преумори в двора или с животните. Аз също се промених – станах по-тих, по-сериозен. В училище приятелите ми не разбираха защо вече не играя футбол с тях след часовете.

Една вечер чух родителите ми да спорят:

– Не може повече така! – повиши глас мама. – Трябва да мислим за здравето ти!

– А кой ще гледа кравите? Кой ще цепи дървата? – отвърна татко с обичайното си упорство.

– Иван е още дете! Не може всичко да пада върху него!

Сърцето ми се сви. Знаех, че спорят заради мен. Чувствах се виновен – сякаш ако бях по-силен или по-умен, щях да помогна повече.

С времето татко започна да се подобрява, но вече не беше същият човек – беше по-тих, често замислен. Понякога го хващах да ме гледа с тъга в очите.

Един ден го попитах:

– Тате, страх ли те е?

Той замълча дълго, после кимна:

– Да, страх ме е… Но най-много ме е страх за теб и майка ти.

Прегърнах го силно и тогава разбрах – понякога героизмът не е само в това да спасиш нечий живот, а и в това да останеш до близките си въпреки страха и болката.

Днес съм вече на двадесет и две години и често се връщам към онзи ден. Питам се: ако не бях реагирал навреме, какъв щеше да е животът ни? Дали понякога децата не са по-смели от възрастните? Какво бихте направили вие на мое място?