Баща в сянка: Тежестта на едно бягство

– Не можеш просто да си тръгнеш, Георги! – гласът на Мария трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоях на прага на нашата малка кухня в Кършияка, с куфар в ръка и сърце, което се разкъсваше между страха и отговорността. Вече знаех – ще ставам баща. Но не на едно дете, а на тризнаци. Три живота, които щяха да зависят от мен. Три гласа, които щяха да ме наричат „татко“. А аз… аз бях парализиран от ужас.

– Не мога, Мария. Не мога да се справя. – Думите ми излязоха като шепот, но сякаш разрушиха всичко между нас. Тя се свлече на стола, а аз избягах. Буквално. Оставих я сама с тройната тежест на майчинството и сянката на моето предателство.

Години наред не можех да се върна в Пловдив. Всеки път, когато минавах през Централна гара с влака за София, гледах към тепетата и усещах как гърлото ми се стяга. Работех каквото намеря – строителство, охрана, дори чистач в една болница. Понякога виждах млади бащи с децата си и усещах как нещо в мен умира. Писах писма до Мария, но никога не ги изпратих. Какво щеше да промени едно писмо? Какво можех да кажа на децата си – „Извинете ме, страх ме беше“?

Майка ми почина миналата есен. На погребението всички ме гледаха като призрак – брат ми Петър не ми проговори, леля Станка само поклати глава. След службата Мария дойде при мен. Беше по-слаба, с уморени очи, но все така красива.

– Децата питат за теб – каза тихо. – Не знам какво да им кажа вече.

– Мога ли… мога ли да ги видя? – попитах с глас, който не познах.

– Ще решат сами – отвърна тя и си тръгна.

Три седмици по-късно стоях пред блока ни в Кършияка. Сърцето ми блъскаше в гърдите като лудо. Вратата отвори момче – високо, с моите очи. Познах го веднага – Иван.

– Здрасти… татко – каза той и гласът му беше твърд като камък.

Влязох вътре. В хола седяха две момичета – близначките Елена и Виктория. Едната ме гледаше с омраза, другата със страхопочитание. Мария стоеше до прозореца и мълчеше.

– Защо? – попита Виктория първа. – Защо ни остави?

Не знаех какво да кажа. Опитах се да обясня страха си, но думите звучаха жалко дори в собствените ми уши.

– Бях слаб… Изплаших се… Мислех, че няма да се справя…

– А мама? Тя не се ли изплаши? – прекъсна ме Елена с гняв.

– Изплаши се – признах. – Но тя остана. Тя беше силната.

Иван мълчеше дълго. После каза:

– Не сме те чакали. Научихме се без теб.

Тези думи ме пронизаха като нож. Но бях ги заслужил.

След този ден започнах да идвам всеки уикенд. Понякога само стояхме мълчаливо пред телевизора или вечеряхме в тягостна тишина. Друг път Виктория ми задаваше въпроси за детството ми, Елена ме игнорираше напълно, а Иван излизаше с приятели и се прибираше късно.

Една вечер чух как Виктория плаче в стаята си. Почуках плахо.

– Може ли?

– Какво искаш? – прошепна тя.

– Да ти кажа, че съжалявам… Че бих дал всичко да върна времето назад.

– Не можеш! – извика тя през сълзи. – Не можеш да върнеш нищо!

Седнах до нея и мълчахме дълго. После тя прошепна:

– Мама никога не плаче пред нас, но понякога я чувам нощем…

Сърцето ми се сви от вина.

С Мария говорихме рядко. Веднъж я попитах:

– Ще ми простиш ли някога?

Тя само поклати глава:

– Прошката не е дума, Георги. Прошката е време и дела.

Минаха месеци. Започнах да водя децата на кино, на разходки по Главната, купувах им сладолед от любимото им място до Джумаята. Постепенно Виктория започна да ми се усмихва понякога, Елена прие да говори с мен за училище, а Иван веднъж ме попита дали мога да му помогна с колелото.

Но белезите останаха. Всяка вечер си лягам с мисълта за годините, които никога няма да върна. За първите им стъпки, първите думи, първите болести и радости – всичко това е минало без мен.

Понякога се чудя дали някога ще бъда истински баща за тях или винаги ще остана „онзи човек“, който ги е изоставил.

Ако можехте да върнете времето назад и да поправите най-голямата си грешка – бихте ли го направили? Или има неща, които просто не могат да бъдат излекувани?