Баща в сянка: Тежестта на едно бягство

— Не си тръгвай, Мартине! Моля те… — гласът на Елица трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоях на прага на малкия ни апартамент в Кючук Париж, с куфар в ръка и сърце, което се разпадаше на парчета. Навън беше мрачно, дъждът барабанеше по ламаринените покриви, а аз усещах как страхът ме души.

— Не мога… Не мога да го направя — прошепнах. — Не съм готов за това. Тризнаци, Ели! Как ще се справим? Аз… аз не мога да бъда баща на три деца наведнъж. Не мога да бъда баща въобще.

Тя се свлече на пода, ръцете ѝ обгърнаха корема ѝ, вече закръглен от живота, който растеше вътре. — Моля те…

Но аз вече бях напуснал. Вратата се затвори зад мен с глух трясък, а с нея и всичко човешко в мен. Бягах по мокрите улици на Пловдив, без да се обръщам назад. Бягах от отговорността, от страха си, от себе си.

Години наред живях като сянка. Работех каквото намеря — хамалин на гарата в София, после сервитьор в малко заведение в Бургас. Никога не се задържах дълго никъде. Всяка вечер се прибирах в поредната си квартира и гледах тавана, чудейки се какво правят децата ми. Дали приличат на мен? Дали Елица им е казала истината? Дали ме мразят?

Всяка Коледа си обещавах, че ще се върна. Че ще ги потърся. Но страхът винаги беше по-силен. Вината ме изяждаше отвътре като ръжда. Виждах бащи с децата им по парковете и усещах как нещо в мен се свива до болка.

Минаха десет години. Един ден получих писмо от майка ми: „Елица е болна. Децата растат без баща. Ако имаш поне малко съвест, върни се.“

Пътувах цяла нощ с влака до Пловдив. Градът беше същият — калдъръмът на Стария град, миризмата на печени чушки по улиците, глъчката на пазара. Но аз не бях същият.

Спрях пред блока ни. Сърцето ми блъскаше лудо в гърдите. Натиснах звънеца. Вратата отвори момче — високо, с тъмни очи като моите.

— Да?

— Аз… търся Елица.

Момчето ме изгледа подозрително.

— Мамо! — извика той навътре.

В коридора се появи тя — по-слаба, с посивели коси, но все така красива. Очите ѝ се разшириха от изненада.

— Мартин? — гласът ѝ беше едва доловим.

— Здравей… — прошепнах. — Може ли да поговорим?

Влязох вътре. Апартаментът беше пълен с детски рисунки и шум — две момичета и момчето ме гледаха втренчено. Седнахме около масата. Ръцете ми трепереха.

— Знам, че нямам право да идвам така… Знам, че ви нараних…

Елица ме прекъсна:

— Защо? Защо ни остави?

Гласът ѝ беше тих, но в него имаше цялата болка на света.

— Страх ме беше — признах. — Не знаех как да бъда баща. Чувствах се слаб и безполезен… Избягах като страхливец.

Момичетата мълчаха. Момчето ме гледаше със студени очи.

— Ти си ни баща само по документи — каза едната от тях. — Мама беше и майка, и татко.

— Знам… И не очаквам да ми простите. Но искам да опитам… Да ви опозная. Да ви помогна с каквото мога.

Елица избърса сълзите си.

— Не е толкова лесно, Мартине. Децата са свикнали без теб. Аз съм свикнала без теб…

Настъпи тишина. Чуваше се само тиктакането на часовника над печката.

— Защо сега? — попита момчето.

— Защото повече не мога да живея така — отвърнах честно. — Защото всяка нощ сънувам лицата ви и се будя със сълзи. Защото съм виновен и искам да поправя поне малко от стореното.

Дните след това бяха тежки. Опитвах се да бъда полезен — водех децата на училище, помагах с уроците, носех покупки от пазара. Но между нас стоеше невидима стена от болка и недоверие.

Една вечер чух как децата спорят в стаята си:

— Защо трябва да му даваме шанс? Той ни изостави!

— Но все пак е наш баща…

— Мама плаче всяка вечер заради него!

Седях в кухнята и слушах тези думи като присъда.

С Елица говорехме малко. Тя беше уморена и болнава; лекарите казаха, че има нужда от операция. Помолих я да ми позволи да помогна финансово.

— Не го прави за мен — каза тя студено. — Прави го за децата.

Започнах работа като шофьор на такси. Всяка вечер карах из Пловдив и гледах светлините на града през мръсното стъкло на колата си. Понякога возех семейства — бащи с деца, които се смееха на задната седалка. Стисках волана до болка и си представях какво би било, ако не бях избягал тогава.

Минаха месеци преди най-малката ми дъщеря да ми каже „татко“. Беше като милостиня след дълго гладуване.

Елица претърпя операцията успешно. Стоях до леглото ѝ в болницата и държах ръката ѝ.

— Благодаря ти, че остана — прошепна тя.

— Аз трябваше никога да не си тръгвам…

Тя се усмихна тъжно:

— Миналото не можем да го върнем. Но можем да опитаме да направим бъдещето по-добро.

Сега всяка сутрин закусваме заедно — аз, Елица и трите ни деца. Все още има моменти на тишина и недоверие, но понякога виждам усмивки там, където преди имаше само болка.

Питам се: Може ли един човек да заслужи прошка за най-голямата си грешка? Или някои рани остават завинаги? Какво бихте направили вие на мое място?