Бащината къща, братовата сянка: История за наследство и несправедливост

— Защо винаги трябва аз да мълча? — гласът ми се разнесе из хладната кухня, докато баща ми, старият Георги, седеше на масата с чашата си чай. Брат ми, Димитър, се облегна на касата на вратата и ме изгледа с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам малък. — Не започвай пак, Иване — изсъска той. — Татко е уморен.

Стиснах зъби. Вече не помнех колко пъти съм преглъщал думите си, колко пъти съм се отказвал от себе си заради тях. Откакто майка ни почина, аз останах в къщата в Пловдив, грижих се за баща ни, сменях му памперсите, носех му супа, когато беше болен. Димитър идваше веднъж месечно, носеше бутилка ракия и си тръгваше с усмивка, сякаш е направил велико дело.

— Знаеш ли какво е да се будиш всяка нощ от кашлицата му? — продължих тихо. — Да го вдигаш от леглото, да го миеш, когато не може сам?

— Това е твой избор — отвърна Димитър и сви рамене. — Аз имам семейство, работа…

— А аз какво имам? — попитах го. — Къде е моят живот?

Баща ми не каза нищо. Погледна ме с онези уморени очи, които сякаш никога не виждаха мен, а само сянката на брат ми. Винаги беше така. Още от деца Димитър беше любимецът — отличникът, спортистът, момчето с големите мечти. Аз бях този, който оставаше вкъщи да помага на майка ни, който никога не получи похвала.

Годините минаваха. Приятелите ми се ожениха, заминаха за чужбина или започнаха бизнеси. Аз останах тук — в старата къща с лющещата се мазилка и миризмата на нафталин. Работех като учител по литература в близкото училище и всяка вечер се прибирах при баща ми. Понякога си мислех, че ако не бях останал, той щеше да умре сам и забравен. Това ме караше да се чувствам нужен… поне малко.

Когато баща ми почина през март, къщата опустя. Седях в хола и гледах снимките по стените — семейни портрети от миналото, усмивки, които вече не съществуваха. Погребението беше кратко и студено. Димитър пристигна със съпругата си и двете си деца, раздаде няколко прегръдки и пак изчезна.

Две седмици по-късно адвокатът ни събра в кабинета си. Седях срещу Димитър и усещах как ръцете ми треперят. Очаквах поне малко признание за всичко, което направих през годините.

— Господа — започна адвокатът — баща ви е оставил завещание…

Четеше бавно, сякаш всяка дума тежеше тонове. Когато стигна до края, чух само: „…цялото недвижимо имущество и спестяванията оставям на сина си Димитър Георгиев.“

Погледнах го невярващо.

— Това е всичко? — прошепнах.

— Така е решил баща ви — каза адвокатът безизразно.

Димитър не каза нищо. Само ме погледна със съжаление и избягна погледа ми.

Излязох навън и въздухът ми се стори тежък като олово. Седнах на стълбите пред къщата и се загледах в двора. Тук бях засадил розите на майка ми, тук бях боядисал оградата миналото лято… Всичко това вече не беше мое.

Вечерта Димитър дойде при мен.

— Иване…

— Не казвай нищо — прекъснах го. — Не искам да чувам оправдания.

— Можем да измислим нещо… Може би ще ти дам част от парите…

— Не става дума за пари! — извиках. — Става дума за уважение! За признание! За това, че цял живот бях тук, а ти… ти просто дойде и всичко стана твое.

Той замълча. После тихо каза:

— Може би татко е мислел, че така е правилно…

— А ти мислиш ли?

Не получих отговор.

Следващите дни минаха като в мъгла. Съседите ме гледаха със съжаление. Някои шушукаха зад гърба ми: „Горкият Иван… толкова години се грижеше за стареца.“ Други казваха: „Ей така става в живота – добрият винаги губи.“

Започнах да се питам дали изобщо има смисъл да бъдеш добър. Дали жертвата има стойност, ако никой не я вижда? Ако накрая останеш сам и без нищо?

Една вечер седнах в празната стая и написах писмо до майка ми:

„Мамо,
Питам се дали щеше да е различно, ако ти беше тук. Дали щеше да ме защитиш? Дали щеше да кажеш на татко колко струвам? Чувствам се невидим. Всичко, което направих – за кого беше? За него? За себе си? Или просто защото не знаех как да живея друг живот?“

Сълзите ми капеха върху листа. За първи път от години плаках като дете.

Сега стоя пред бащината къща и гледам как Димитър води децата си вътре. Те тичат по коридора, смеят се… а аз стоя отвън като призрак от миналото.

Понякога си мисля – ако можех да върна времето назад, щях ли пак да избера същото? Щях ли пак да остана тук? Или щях да тръгна по свой път?

Кажете ми – струва ли си жертвата, ако никой не я забелязва? Или просто сме обречени да живеем в сянката на другите?