Бебешко парти, което разби света ми: Историята на една измама

– Калина, моля те, не се разстройвай… – гласът на Ралица трепереше, докато държеше ръката ми. Стаята беше пълна с балони, розови гирлянди и усмихнати лица, но аз усещах как въздухът се сгъстява около мен. Всички очакваха да духна свещичките на тортата, а аз едва дишах.

Преди два часа всичко изглеждаше съвършено. Бях в осмия месец, коремът ми беше огромен, а сърцето ми – пълно с надежда. Ралица беше организирала изненада – бебешко парти в малкото ни жилище в „Люлин“. Приятелките ми се смееха, разказваха истории за майчинството, а майка ми и свекърва ми спореха коя ще гледа повече внучето. Мъжът ми – Николай – се появи за малко, целуна ме по челото и каза, че отива да вземе още напитки.

– Калина, ти си най-щастливата жена на света! – възкликна леля Мария, докато ми подаваше подарък. – Николай е злато!

Усмихнах се, макар че напоследък усещах нещо странно. Николай често закъсняваше от работа, телефонът му беше винаги с него, а когато го питах защо е умислен, отговаряше уклончиво. Но не исках да вярвам на страховете си. Бяхме заедно от студентските години, преживяхме толкова много – безпаричие, болести, дори една загубена бременност.

Докато отварях поредния бодита и плюшени играчки, Ралица ме дръпна настрани.

– Кали… трябва да ти кажа нещо. Не мога повече да мълча.

Погледнах я объркано. Очите ѝ бяха пълни със сълзи.

– Какво има? Да не си болна?

– Не… Става дума за Николай.

Сърцето ми се сви. В този момент телефонът ѝ иззвъня и тя го подаде към мен.

– Виж това.

На екрана имаше снимка – Николай държеше за ръка непозната жена пред детска площадка в „Младост“. До тях тичаше малко момиченце.

– Това е от миналата седмица – прошепна Ралица. – Сестра ми ги е видяла случайно. След това започнах да ровя… Калина, Николай има друго семейство. Жената се казва Десислава. Детето е негово.

В този миг всичко се срина. Сякаш някой издърпа килима изпод краката ми. Седнах на дивана и се вторачих в празното пространство. Гласовете около мен заглъхнаха.

– Не може да бъде… – прошепнах. – Това е някаква грешка.

Ралица ме прегърна силно.

– Знам, че боли. Но трябва да знаеш истината преди да се роди бебето.

В този момент вратата се отвори и Николай влезе с торба в ръка. Всички го поздравиха весело, но аз не можех да го погледна. Той усети напрежението и се приближи до мен.

– Какво става? Добре ли си?

Погледнах го право в очите.

– Николай, кой е Десислава?

Той пребледня. Погледна към Ралица, после към мен.

– Калина… не тук… Моля те…

– Отговори! – извиках през сълзи.

Стаята утихна. Всички впериха погледи в нас.

– Това е жена, с която… с която бях преди време. Не исках да те нараня…

– Преди време? А детето? Твоето дете ли е?

Той замълча за миг, после кимна бавно.

– Да. Мое е.

Чух как майка ми ахна. Свекърва ми започна да нарежда нещо под носа си. Приятелките ми се спогледаха неловко.

– Колко време лъжеш? – попитах с глас, който не познах.

– Две години… Но сега всичко щеше да свърши! Обещавам!

– Свърши ли? Или просто щеше да продължаваш да живееш на два фронта?

Той не отговори. Сълзите ми потекоха неудържимо. Излязох на балкона и затворих вратата след себе си. Софийската нощ беше студена, а аз треперех цялата. Чувах гласовете вътре – майка ми крещеше на Николай, Ралица се опитваше да ме успокои през стъклото.

В този момент разбрах колко самотна съм всъщност. Всичко, което градихме с Николай – мечтите ни за дом, за семейство – се оказа лъжа. Как щях да гледам детето си сама? Как щях да простя на себе си, че не съм видяла знаците?

След час Николай дойде при мен на балкона.

– Калина… Моля те… Обичам те. Направих грешка…

Погледнах го през сълзи.

– Грешка? Това не е грешка, Николай. Това е предателство.

Той падна на колене пред мен.

– Ще направя всичко! Ще прекъсна връзката! Само не ме напускай…

В този момент почувствах ритник в корема си – бебето се размърда сякаш усещаше болката ми. Погалих корема си и разбрах: вече не съм сама. Имам дете, което ще разчита на мен.

Върнах се вътре и казах тихо:

– Искам всички да си тръгнете. Оставете ме сама.

Приятелките ми излязоха мълчаливо. Майка ми ме прегърна силно и прошепна:

– Ще минем през това заедно.

Николай остана до вратата със сведен поглед.

– Ще ти дам време… Но няма да се откажа от теб и детето ни.

Когато останах сама сред разпилените подаръци и балони, осъзнах: животът никога няма да бъде същият. Но може би това е началото на нещо ново – по-силно и истинско.

Понякога се питам: по-добре ли е да знаеш истината, дори когато тя разбива сърцето ти? Или понякога незнанието е по-милостиво? Как бихте постъпили вие?