Без право на личен живот: Когато дъщеря ми порасна, а аз започнах да обичам отново

— Мамо, пак ли излизаш толкова късно? — гласът на Нора пронизва тишината в коридора, докато аз се опитвам да нахлузя обувките си безшумно. Вече е почти десет вечерта, а аз се чувствам като тийнейджърка, която се измъква тайно от вкъщи, само че този път не от родителите си, а от собствената си дъщеря.

— Имам среща с приятелка — излъгах, като се опитах да избегна погледа ѝ. Знам, че не ми вярва. Виждам го по начина, по който присвива очи и стиска устни. Вече е на двадесет и пет, живее с мен, защото работи на две места и спестява за собствен апартамент. Но въпреки възрастта си, сякаш не може да приеме, че майка ѝ има право на личен живот.

Излизам навън и поемам дълбоко въздух. Софийската нощ е влажна и тежка, а аз усещам как сърцето ми бие лудо — не от вълнение за срещата с Иван, а от вина. Иван е топъл, внимателен мъж, с когото се запознах случайно в книжарницата. От месеци се виждаме тайно — не защото има какво да крием, а защото не мога да понеса неодобрението в очите на Нора.

Вървя към спирката и си спомням първите години след развода. Бях на тридесет и осем, когато баща ѝ си тръгна. Остави ни с празен хладилник и още по-празна надежда за нормално семейство. Тогава обещах на себе си и на Нора, че ще бъда силна. Че няма да допусна друг мъж в живота ни, докато тя не порасне и не стане самостоятелна. Но времето минаваше бавно и болезнено. Всяка вечер гледах как тя заспива до мен в леглото — малко момиче с големи страхове.

Сега тя е жена. А аз? Аз съм жена, която се страхува да бъде щастлива.

— Емилия! — Иван ме посреща с усмивка пред малкото кафене до парка. — Изглеждаш уморена.

— Не мога да спя — признавам тихо. — Нора усеща всичко. Понякога ми се струва, че ме следи.

Той хваща ръката ми през масата. — Ти имаш право на любов. Не си престъпник.

Но в България майките са светици или мъченици. Ако поискаш нещо за себе си, веднага ставаш егоистка. Дори собственото ти дете може да те осъди.

— А ако разбере? — питам го. — Ако ме намрази?

— Ако те обича истински, ще те разбере — казва Иван и ме гледа с онзи поглед, който ме кара да се чувствам жива.

Връщам се у дома след полунощ. Нора ме чака в кухнята със скръстени ръце.

— Мамо, трябва да поговорим.

Сядам срещу нея и усещам как гърлото ми пресъхва.

— Знам, че имаш някого — казва тя тихо. — Виждам те как се усмихваш на телефона си. Как се прибираш късно. Защо не ми каза?

— Страхувах се — прошепвам. — Страхувах се да не те разочаровам.

— Аз съм вече голяма — отвръща тя с леко треперещ глас. — Но ти винаги си била само моя. Не знам как да приема, че някой друг ще те дели с мен.

Мълчим дълго. Чувам тиктакането на часовника и усещам как сълзите напират в очите ми.

— Нора, ти си най-важното в живота ми. Но аз съм човек. Искам да обичам и да бъда обичана.

Тя избухва:

— А къде беше тази любов през всичките години? Когато аз имах нужда от теб? Когато татко ни остави?

— Бях до теб! — извиквам аз. — Жертвах всичко за теб! Но сега… сега искам малко щастие за себе си.

Тя става рязко и излиза от стаята. Чувствам се като престъпник в собствения си дом.

На следващия ден Нора не ми говори. Минават дни в ледено мълчание. Иван настоява да поговорим тримата заедно, но аз не съм готова. Страх ме е от истината: че може би никога няма да бъда свободна да обичам без вина.

Една вечер намирам бележка на масата: „Отивам при приятелка. Ще се върна късно.“

Седя сама в тъмната кухня и мисля за всички майки в България, които са забравили какво е да бъдеш жена. За всички деца, които не могат да пуснат родителите си да бъдат щастливи.

Когато Нора се връща, я чакам будна.

— Може ли да поговорим? — питам я тихо.

Тя кимва уморено и сяда срещу мен.

— Знам, че ти беше трудно — започвам бавно. — Но аз също имам нужди. Не мога повече да живея само заради другите.

Нора ме гледа дълго и накрая прошепва:

— Ще опитам да разбера… Но ми трябва време.

Прегръщам я силно и усещам как тежестта в гърдите ми леко намалява.

Понякога се чудя: Кога ще спрем да жертваме себе си заради очакванията на другите? И дали някога ще имаме смелостта просто да бъдем щастливи?