Безкрайните викове от апартамент 3Б: Историята на едно мълчание

„Мамо, пак се чува! Пак плаче!“ – гласът на дъщеря ми Виктория разцепи тишината на неделната вечер. Беше късна есен, а вятърът блъскаше прозорците на нашата стара кооперация в центъра на Пловдив. Седяхме на масата, а супата ми вече беше изстинала. Не можех да преглътна. Виковете от апартамент 3Б бяха станали част от ежедневието ни, но тази вечер бяха по-силни от всякога.

Станах рязко и се приближих до входната врата. Притиснах ухо към стената – детският плач беше пронизващ, сякаш идваше от самото ми сърце. „Трябва да направим нещо“, прошепна Виктория, а очите ѝ се напълниха със сълзи. „Мамо, защо никой не помага?“

В този момент се почувствах безсилна. Бях чувала как съседите шепнат по стълбището: „Това е само фаза, майката е самотна, трудно ѝ е…“ Но аз знаех, че има нещо повече. Всяка вечер, когато светлините угасваха, а градът заспиваше, от 3Б се разнасяха писъци – не само на дете, но и на жена. Често чувахме трясък на чинии, удари по стените, а после – тягостна тишина.

Една вечер събрах смелост и позвъних на вратата им. Никой не отвори. След мен опита и бай Иван от 4А – най-старият ни съсед, който винаги държеше да се меси във всичко. „Оставете ги, хората си имат проблеми“, каза той тихо, но в гласа му прозвуча страх.

Дните минаваха, а виковете не спираха. Съседката ми Мария предложи да се обадим в полицията. „Ами ако не е нищо? Ако преувеличаваме?“ – колебаех се аз. „Ами ако е нещо?“, отвърна тя с твърдост.

Една сутрин Виктория отказа да отиде на училище. „Не мога да спя, мамо. Мисля си за онова дете…“, прошепна тя. Тогава разбрах – повече не мога да мълча. Взех телефона и набрах 112.

Полицаите дойдоха след час. Събраха се пред входа – двама униформени и една жена с бележник. Съседите надничаха през шпионките. Чу се тропане по вратата на 3Б, после вик: „Полиция! Отворете!“ Никой не отвори.

След няколко минути разбиха вратата. Всички се скупчихме по стълбището – аз, Мария, бай Иван, дори баба Станка от първия етаж, която едва ходеше. Вътре миришеше на мухъл и застояло. В хола седеше жена – майката, Цветелина – с празен поглед, а до нея едно момченце с разранени ръце и лице, обгърнато от синини.

Полицаите ни изгониха навън. После чухме как извеждат Цветелина с белезници, а детето – Виктор – го пое социалната работничка. Вратата остана отворена цяла нощ. Въздухът беше натежал от вина и страх.

След онзи ден никой не говореше за случилото се. Сякаш всички искахме да забравим. Но аз не можех. Всяка вечер си мислех за Виктор – къде е сега? Дали е добре? Можех ли да направя нещо по-рано?

Месеци по-късно получих писмо от социалните служби – търсеха свидетели за делото срещу Цветелина. Отидох в съда с треперещи ръце. Там видях Виктор – пораснал, но все така уплашен. Погледна ме за миг и после сведе очи.

Вкъщи Виктория ме попита: „Мамо, защо хората мълчат? Защо никой не помогна навреме?“ Не знаех какво да ѝ кажа.

Днес минаха почти десет години от онази нощ. Апартамент 3Б стои празен – никой не иска да живее там. Понякога ми се струва, че още чувам тихи хлипове зад стените.

Чудя се: ако бяхме реагирали по-рано, щеше ли съдбата на Виктор да е различна? Колко още деца страдат зад затворени врати, докато ние мълчим? Може ли едно общество да бъде истински живо, ако допуска такива трагедии до себе си?