Безсънна нощ и гозба на спомени: Историята на една разбита душа

— Не мога да повярвам, че пак го правиш! — гласът ми трепери, докато държа телефона в ръка, а навън дъждът удря по прозорците като сърдит барабанист. Часът е два след полунощ, а аз съм в кухнята, обгърната от мириса на печени чушки и карамелизиран лук. Бъркам лютеница, защото само така мога да укротя мислите си.

Преди три часа получих съобщение от Мария — най-добрата ми приятелка и единственият човек, който знае всичко за мен. „Видях го с нея. Пак.“ Това „пак“ ме прониза по-дълбоко от всяка истина. Станимир — мъжът, когото обичах, бащата на децата ми, човекът, който ме убеди, че любовта е възможна дори след всичко преживяно в живота ми.

Спомням си първата ни среща. Беше на събора в село Долни Богров. Той носеше бяла риза и усмивката му беше като слънце след буря. Майка ми още тогава каза: „Този мъж има нещо скрито в очите.“ Аз не я послушах. Влюбих се безумно, както само младите момичета могат — с цялото си сърце и сляпа вяра.

— Мамо, гладен съм! — гласът на малкия Петър ме връща в настоящето. Той се промъква бос по плочките, с рошава коса и сънени очи. Усмихвам се насила и му сипвам топла супа. Докато духа върху лъжицата, се чудя какво ще му кажа утре, когато попита защо татко пак не е дошъл.

Станимир винаги беше чаровен. Всички го харесваха — съседките го поздравяваха с усмивка, а колежките му от общината се смееха на всяка негова шега. Но аз знаех истината. Знаех какво се крие зад тази фасада — празни обещания, късни вечери „на работа“, телефонни разговори в банята и парфюм по ризата му, който не беше моят.

Първият път, когато го хванах в лъжа, беше преди две години. Беше декември, снегът трупаше по первазите, а аз намерих бележка в джоба му: „Благодаря ти за прекрасната вечер! – Е.“ Попитах го директно:

— Коя е Елена?

Той се засмя:
— Колежка! Не си въобразявай глупости.

Но аз вече знаех. От този момент започнах да се съмнявам във всичко — във всяка негова дума, във всяко докосване.

Разводът ни беше тих и мъчителен. Станимир не се бореше за мен — само за имота и за това да изглежда добре пред хората. Остави ми апартамента в Люлин, но си тръгна с колата и половината мебели. Най-много ме болеше за стария ни диван — там сме гледали толкова филми с децата.

— Мамо, кога ще дойде татко? — пита Петър с надежда в гласа.

— Скоро, миличък — излъгах го пак.

След развода останах сама с две деца и куп сметки за плащане. Работя като продавачка в кварталния магазин — сутрин ставам в пет, вечер се прибирам уморена до смърт. Понякога ми се струва, че животът ми е низ от компромиси и пропуснати възможности.

Мария често ми казва:
— Трябва да започнеш да мислиш за себе си! Отиди на фризьор, купи си нова рокля!

Но как да мисля за себе си, когато всяка стотинка броя за хляб и мляко? Как да се усмихвам, когато нощем плача от самота?

Тази нощ обаче е различна. Докато бъркам лютеницата и гледам как червеното пюре къкри в тенджерата, усещам как гневът ми се превръща в сила. Вече не съм онази наивна жена от Долни Богров. Сега съм майка, която ще направи всичко за децата си.

Телефонът звъни — Станимир.
— Как са децата? — пита той сухо.
— Добре са. А ти как си?
— Зает съм… Ще ги видя другата седмица.
— Разбира се — казвам студено и затварям.

Сълзите напират, но ги преглъщам. Вече не плача за него. Плача за себе си — за изгубените години, за мечтите, които никога няма да се сбъднат.

В три сутринта лютеницата е готова. Слагам я в буркани и ги подреждам на рафта — ред до ред, като малки победи над болката. Петър вече спи на дивана, а аз сядам до прозореца и гледам как дъждът утихва.

Мисля си: Дали някога ще мога да обичам отново? Дали ще спра да се обвинявам за всичко? Или съдбата на българската жена е винаги да търпи и да прощава?

Кажете ми… Вие как бихте постъпили? Щяхте ли да простите или да започнете отначало?