Битката за Мария: Развод, майчинство и цената на достойнството

– Не можеш да ми я вземеш! – гласът на Иван отекна в коридора, докато държеше в ръцете си якето на Мария. Очите му бяха пълни с гняв, а моите – със сълзи. Стоях срещу него, стиснала чантата си, опитвайки се да не се разплача пред детето ни. Мария стоеше между нас, с раница на гърба и поглед, който търсеше отговори.

Тринадесет години бях съпруга на Иван. Когато се запознахме, бяхме млади и влюбени – той беше инженер в Пловдив, аз – учителка по български език. С времето любовта ни се превърна в рутина. Иван започна да се прибира все по-късно, а аз се стараех да изглеждам добре – нова прическа, грим, дори започнах да спортувам. Колежките ми казваха, че мъжете ме гледат по улицата, но Иван не забелязваше нищо. Цветя получавах само на 8 март и за рождения си ден – по задължение.

Всяка вечер се питах: „Къде сбърках? Защо не съм достатъчна?“ Опитвах се да говоря с него, но той или мълчеше, или сменяше темата. Един ден намерих съобщения в телефона му – разговори с някаква жена от работата. Не беше изневяра, но беше достатъчно, за да разбера, че вече не съм на първо място.

Реших да подам молба за развод. Майка ми ме подкрепи, но баща ми каза: „Ще съсипеш детето!“. В България разводът все още е срамна дума, особено за жените. Съседките започнаха да ме гледат с други очи, а приятелките ми шепнеха зад гърба ми.

Най-големият ми страх беше Мария. Тя е всичко за мен – умна, чувствителна, обича да рисува. Иван настояваше да остане при него: „Аз мога да ѝ осигуря по-добро бъдеще!“. Но аз знаех – той не разбира нуждите ѝ, не знае коя е любимата ѝ книга, не помни кога има контролно.

Наех адвокат – Наталия Георгиева. Млада жена с остър ум и силен характер. Още на първата ни среща ми каза: „Ще бъде трудно. В България съдът често дава детето на майката, но трябва да докажем, че ти си по-добрият родител.“

Започнаха безкрайни заседания, разпити, експертизи. Иван доведе свидетели – неговата майка и сестра му твърдяха, че съм лоша майка. „Винаги е навън с приятелки!“, „Оставя детето само!“. Аз трябваше да обяснявам защо понякога закъснявам от работа или защо Мария е била болна и не съм я завела веднага на лекар.

Вечерите вкъщи бяха кошмар. Мария плачеше: „Мамо, защо тате не иска да живея с теб?“. Прегръщах я силно и ѝ шепнех: „Всичко ще бъде наред.“ Но вътре в мен бушуваше буря – страхът да не я загубя ме изяждаше.

Една вечер Иван дойде пиян пред блока и започна да крещи: „Ще те съсипя! Ще видиш ти!“. Съседите излязоха по балконите, а аз се затворих с Мария в банята. На следващия ден заведох дело за ограничителна заповед.

Майка ми ме подкрепяше: „Ти си силна! Не се предавай!“. Но аз се чувствах като провалена жена – нито добра съпруга, нито перфектна майка. В училище колежките ме гледаха със съжаление. Директорката ме извика: „Децата усещат всичко. Внимавай какво говориш пред класа.“

В един от най-тежките дни Наталия ми каза: „Трябва да покажеш пред съда истинската си болка. Не се страхувай да плачеш.“ На следващото заседание разказах всичко – за самотата, за опитите да спася брака си, за страха от бъдещето. Съдията ме гледаше дълго и накрая каза: „Ще назначим социален работник.“

Минаха месеци в напрежение. Социалната работничка идваше у дома, говореше с мен и с Мария. Един ден я чух как казва на колежката си: „Майката е стабилна. Детето се чувства добре при нея.“

В деня на решението ръцете ми трепереха. Съдията прочете: „Попечителството се предоставя на майката.“ Иван избухна: „Това е несправедливо!“ Аз паднах на колене и заплаках.

След развода животът ни не стана по-лесен. Иван продължи да ни тормози – звънеше посред нощ, пращаше съобщения. Мария имаше кошмари и често питаше: „Мамо, ще бъдем ли някога отново семейство?“ Аз не знаех какво да ѝ отговоря.

Сега живеем само двете в малък апартамент под наем. Работя повече от всякога, за да ѝ осигуря всичко необходимо. Понякога се чувствам празна – като че ли съм загубила себе си в тази битка. Но когато виждам усмивката на Мария сутрин, знам защо не се отказах.

Понякога вечер сядам до прозореца и се питам: „Дали някога ще мога отново да обичам? Дали ще бъда достатъчна – за себе си и за дъщеря си?“ Как мислите – има ли щастие след такъв край?