Бившият зет и половината апартамент: Истината, която разкъса семейството ми

– Не мога да повярвам, че го правиш, Иване! – гласът на дъщеря ми Елица трепереше по телефона. – Той настоява, че му се полага половината от апартамента! Как може да е толкова нагъл?

Стоях в хола, стиснал слушалката, а сърцето ми биеше лудо. Жена ми Мария седеше до мен, с ръце в скута, очите ѝ пълни със сълзи. Апартаментът, за който работихме цял живот, бе подарък за Елица – нашата гордост, нашето единствено дете. Купихме го с Мария преди пет години, когато Елица се омъжи за Петър. Тогава той ми изглеждаше свястно момче – работлив, възпитан, от добро семейство. Дори му се доверихме да организира ремонта. Дадохме му пари, а той обеща да направи всичко по най-добрия начин.

Но сега, след развода им, Петър твърди, че е вложил свои средства в ремонта и има право на половината апартамент. Не мога да опиша гнева и разочарованието си. Как може човек, когото си приел като син, да те предаде така?

– Татко, той заплашва да ни съди! – продължи Елица. – Казва, че има разписки за материали и че без неговия труд апартаментът нямало да струва толкова.

Мария се разплака. Прегърнах я и се опитах да я успокоя.

– Ще се справим – казах ѝ тихо. – Няма да оставя Петър да ни вземе това, което сме градили цял живот.

Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всичко – за годините труд в завода, за лишенията, за мечтите ни Елица да има свой дом. Спомних си как Петър идваше у нас с усмивка и как му се доверихме. А сега? Сега той беше враг.

На следващия ден отидох при адвокат. Разказах му всичко – как сме купили апартамента на името на Елица, как сме дали парите за ремонта на Петър, как той твърди, че е вложил свои средства.

– Ако имате документи за преводите към него и фактури на ваше име, ще е по-лесно – каза адвокатът. – Но ако той има разписки и свидетели за свои разходи, може да стане сложно.

Излязох от кантората с тежест в гърдите. Как можах да бъда толкова наивен? Защо не настоях всичко да е черно на бяло? В България всеки гледа себе си – това го знам отдавна, но никога не съм вярвал, че ще го изпитам от човек от семейството.

Вечерта Елица дойде у дома. Беше пребледняла и изтощена.

– Мамо, тате… – започна тя със задавен глас. – Петър ми каза в очите: „Ще ти взема всичко! Ти и родителите ти ще видите какво е справедливост.“

Мария я прегърна силно.

– Не се бой, дете мое. Няма да позволим това.

– Ами ако съдът му даде право? – попита Елица през сълзи. – Аз не мога да понеса още един удар.

Погледнах я и усетих как гневът ми прераства в отчаяние. Какво стана с онова момче, което обичаше дъщеря ми? Какво стана с доверието между хората?

Следващите седмици бяха ад. Петър изпрати нотариална покана – настояваше за половината апартамент или паричен еквивалент. Започнаха разговори с адвокати, събиране на документи, свидетели… Всички роднини научиха и започнаха да звънят: „Как може такова нещо?“, „Това е безобразие!“, „Не му давайте нищо!“

Веднъж срещнах Петър пред блока. Стоеше с ръце в джобовете и ме гледаше нагло.

– Иване, нека не се караме излишно – каза той спокойно. – Аз съм вложил труд и пари. Имам право на нещо.

– Ти имаш право само на съвестта си! – изригнах аз. – Ако ти е останала!

Той се усмихна криво и тръгна по стълбите нагоре.

Вкъщи Мария ме чакаше притеснена.

– Не се ядосвай толкова – прошепна тя. – Ще си съсипеш здравето.

– Как да не се ядосвам? Това е нашият дом! Нашата дъщеря! Всичко рухва пред очите ми…

Седнахме тримата на масата – аз, Мария и Елица. Мълчахме дълго.

– Може би трябва да му дадем някакви пари и да приключим – прошепна Елица. – Не издържам повече.

Погледнах я строго:

– Не! Ако сега отстъпим, ще ни тъпчат цял живот!

Дните минаваха в напрежение. Съседите започнаха да шушукат зад гърба ни. В квартала всички знаеха за скандала. Чувствах се унизен и предаден.

Една вечер Мария седна до мен на дивана.

– Помниш ли как мечтаехме този апартамент да бъде дом за Елица и нейното семейство? А сега…

– Знам… Но няма да се предам без бой.

Дойде денят на делото. Съдебната зала беше пълна с напрежение. Петър стоеше срещу нас със самодоволна усмивка. Адвокатите спореха за разписки, фактури, свидетелски показания…

Когато съдията обяви решението – че апартаментът остава изцяло на името на Елица, защото е закупен от нас и няма доказателства за значителен принос от страна на Петър – почувствах облекчение и гордост. Но радостта беше горчива.

Излязохме от залата мълчаливи. Елица плачеше тихо.

– Всичко свърши… Но защо боли толкова много?

Прегърнах я силно.

Сега седя в хола и гледам снимките по стената – нашето семейство преди бурята. Питам се: Кога доверието между хората стана толкова крехко? И струва ли си всичко това битката за един апартамент?