Брак по принуда: Когато любовта не беше причината

– Не мога да повярвам, че това наистина се случва – прошепнах си, докато гледах в празния прозорец на кухнята. Навън беше тъмно, а в мен бушуваше буря. Майка ми седеше срещу мен, с ръце скръстени на гърдите, лицето ѝ – каменно.

– Трябва да поемеш отговорност, Иване. Не сме те възпитавали така – думите ѝ бяха като камъни. Баща ми мълчеше, но погледът му казваше всичко: разочарование, страх от срама пред съседите, гняв.

Срещнах Мария на рождения ден на Петър. Беше шумно, всички се смееха, а аз просто исках да избягам от поредната семейна вечеря. Мария беше различна – усмихваше се с очи, говореше тихо и сякаш не ѝ пукаше кой какво мисли. Прекарахме заедно няколко часа, после всеки пое по своя път. Не си разменихме дори телефоните.

Месеци по-късно телефонът ми звънна. Номерът беше непознат.

– Иване? – гласът ѝ беше несигурен. – Мария съм… Може ли да се видим?

Срещнахме се в малкото кафене до пазара. Тя не ме погледна в очите.

– Бременна съм – каза тихо. – От теб е.

Не знаех какво да кажа. Мислех си за университета, за мечтите си да замина за София, за свободата. Всичко се срина за секунди.

Родителите ни се срещнаха още същата вечер. Майка ѝ плачеше, баща ѝ крещеше, че няма да позволи дъщеря му да бъде „срам за селото“. Моята майка настояваше за сватба веднага. Никой не попита как се чувстваме ние.

Две седмици по-късно вече бяхме женени. Малка зала в общината, няколко роднини и приятели, без музика, без усмивки. Мария изглеждаше като сянка на себе си. Аз – като затворник.

Преместихме се в апартамента на баба ми в Люлин. Всичко беше старо – мебели от 80-те, миризма на нафталин и спомени за чужд живот. Първите месеци мълчахме повече, отколкото говорехме. Тя плачеше нощем, мислейки че не я чувам. Аз стоях до прозореца и пушех цигара след цигара.

– Защо не ми говориш? – попита ме веднъж тя през сълзи.
– Не знам какво да кажа – отвърнах. – Не исках това.
– Мислиш ли, че аз го исках?

Между нас имаше само стени. Родителите ни идваха всяка неделя – носеха буркани с лютеница и съвети как да бъдем „истинско семейство“. Майка ми все повтаряше: „Ще свикнете, любовта идва с времето.“ Но аз не вярвах.

Когато се роди малката Елица, за миг всичко се промени. Погледнах я и усетих нещо ново – страх и обич едновременно. Мария също се промени – стана по-силна, по-решителна. Но между нас остана пропаст.

С времето започнах да работя повече – първо като шофьор на такси, после в склад за хранителни стоки. Връщах се късно, уморен и раздразнен. Мария гледаше детето и къщата сама. Спряхме да си говорим за мечти. Говорехме само за сметки, памперси и кой ще иде до магазина.

Една вечер я чух да говори с майка си по телефона:
– Не знам дали ще издържа още дълго… Не мога да живея така.

Тези думи ме удариха като шамар. За първи път осъзнах колко самотни сме двамата под един покрив.

Опитах се да променя нещо – заведох я на кино, купих ѝ цветя без повод. Но тя вече беше далеч от мен. Понякога я виждах как гледа през прозореца с празен поглед и си мислех: „Дали някога ще ме обикне? Дали аз ще я обикна?“

Една вечер седнахме един срещу друг на масата в кухнята.
– Мария… Мислиш ли, че има смисъл да продължаваме така?
Тя ме погледна дълго:
– Не знам… Но имаме дете. Трябва ли това да е достатъчно?

В този момент осъзнах колко много животи са разбити от страха от хорското мнение и натиска на родителите ни. Колко много хора живеят в бракове без любов само защото „така трябва“.

Сега всяка вечер гледам Елица как спи и се чудя: Ще намеря ли някога смелост да избера щастието пред задължението? Или ще остана завинаги пленник на чуждите очаквания?

А вие как бихте постъпили? Ще изберете ли себе си или ще жертвате живота си заради „какво ще кажат хората“?