Братът, който ме предаде, и домът, който не можах да отворя

„Не мога да повярвам, че пак стоиш пред вратата ми, Даниеле.“ Гласът ми трепереше, докато гледах брат си право в очите. Беше късен ноемврийски следобед, дъждът се стичаше по прозорците на панелката ми в Люлин, а в коридора миришеше на мокри обувки и стари спомени. Даниел стоеше с жена си Мария, смачкани от живота и с два куфара, които сякаш тежаха повече от всичките ни неизказани думи.

„Моля те, Владо… Нямаме къде да отидем. Всичко загубихме. Само ти ни остана.“

Сърцето ми се сви. Беше минало почти десет години от онази нощ, когато го хванах да рови из чекмеджето ми и да взима парите, които бях спестявал за операцията на майка ни. Тогава не каза нищо – само избяга. После разбрах, че ги е проиграл на комар. Майка ни почина няколко месеца по-късно. Оттогава не си говорихме. Не можех да му простя.

Сега стоеше пред мен – по-слаб, с побелели слепоочия и поглед, в който се четеше отчаяние. Мария не казваше нищо, само стискаше ръката му. В главата ми се блъскаха хиляди мисли: „Ако ги пусна, ще мога ли да спя спокойно? Ако не ги пусна, ще съм ли човек?“

„Виж, Даниеле… Не знам дали мога. Не знам дали искам.“

Той наведе глава. „Знам какво ти причиних. Знам, че не заслужавам нищо от теб. Но Мария няма вина. Тя… тя е болна. Трябва ѝ лечение.“

Погледнах жената до него – лицето ѝ беше бледо, очите – уморени. В този момент усетих как гневът ми се смесва със срам и вина. Какво щях да кажа на баща ни, ако беше жив? Какво щях да кажа на себе си след време?

Влязох в кухнята и затворих вратата зад себе си. Запалих цигара – първата от години. Ръцете ми трепереха. Спомних си как като деца деляхме последната филия хляб с лютеница, как се карахме кой да носи торбите от пазара. После си спомних и как майка ни плака цяла нощ, когато разбра за парите.

Телефонът ми иззвъня – леля Станка.

„Владко, чух че Даниел е дошъл при теб. Не ги оставяй на улицата, чедо! Кръв вода не става!“

„Лельо, ти не знаеш всичко…“

„Знам достатъчно! Всички правим грешки! Ти нямаш деца още – не знаеш как боли да гледаш как брат ти страда.“

Затворих телефона и се върнах в коридора.

„Мога да ви дам малката стая за няколко дни… докато си намерите нещо.“

Даниел се разплака. Мария също.

Първите дни бяха като ходене по въже над пропаст. Избягвах ги – тръгвах рано за работа в склада на „Метро“, връщах се късно. Вечер чувах кашлицата на Мария през стената и тихите им разговори.

Една вечер Даниел седна срещу мен на масата.

„Владо… Знам, че не можеш да ми простиш. Но поне ми кажи какво изпитваш.“

Погледнах го дълго.

„Изпитвам гняв. Изпитвам болка. Изпитвам вина, че не можах да спася майка ни. И изпитвам страх – че пак ще ме предадеш.“

Той кимна.

„Няма да те моля повече. Само… благодаря ти.“

След седмица Мария получи пристъп посред нощ. Викахме линейка, аз тичах по стълбите бос, държах я за ръката докато пристигнат лекарите. В болницата казаха, че е късно – ракът е напреднал твърде много.

Даниел рухна. През следващите дни не ядеше, не говореше. Аз му носех храна в стаята и слушах как плаче нощем.

Една сутрин го намерих на балкона – гледаше към сивите блокове.

„Владо… ще си тръгнем днес. Благодаря ти за всичко.“

Не го спрях. Само кимнах.

След като затвориха вратата след себе си, се разплаках като дете.

Сега минаха месеци. Понякога се чудя – можех ли да направя повече? Можех ли да простя истински? Или има рани, които никога не зарастват?

Кажете ми – вие бихте ли простили? Или има граници, които дори кръвта не може да премине?