Братовата ми очакваше да ѝ подаря апартамента: майка ми се обади с плач и ме помоли да им го дам

– Моля те, Мария, направи го заради нас! – гласът на майка ми трепереше, а аз стисках телефона така, сякаш можех да изтръгна от него истината, която не исках да чуя.

Беше късен следобед, когато този разговор разцепи иначе спокойния ми ден. Седях на кухненската маса в малкия си двустаен апартамент в София, който наследих от баба ми преди две години. Брат ми – Георги – и жена му – Даниела – отдавна живееха под наем в Люлин, а отношенията ни бяха хладни, но учтиви. Никога не съм се месила в техния живот, нито съм очаквала нещо от тях. Но сега майка ми плачеше по телефона и ме молеше да дам апартамента си на брат ми и снаха ми, защото „те имали по-голяма нужда“.

– Мамо, ти сериозно ли? Това е единственото, което имам! – гласът ми се пречупи, но се опитах да остана спокойна. – Защо изобщо мислиш, че мога да се разделя с дома си?

– Даниела е бременна, Мария. Георги не може да си позволи ипотека, а наемите са ужасни. Моля те, ти си сама, ще се оправиш. Те имат семейство вече…

Сърцето ми се сви. Не беше за първи път, когато усещах, че в очите на майка ми съм по-малко важна, защото съм сама, без деца. Но този път болката беше по-силна. Не можех да повярвам, че собствената ми майка ме притиска да се откажа от единственото си сигурно място.

Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото, а в главата ми се въртяха думи, които никога не съм си позволявала да изрека на глас. „Защо винаги аз трябва да се жертвам? Защо моите нужди не са важни?“

На следващия ден Георги ми се обади. Говореше сухо, почти делово:

– Мария, знам, че си говорила с мама. Даниела е много разстроена. Мислехме, че ще разбереш. Ти си сама, а ние ще имаме дете. Не е ли редно да ни помогнеш?

– Георги, това е моят дом! – избухнах. – Не мога просто така да ви го дам. Какво ще правя аз?

– Ще се оправиш. Винаги си била силна. Можеш да си намериш нещо под наем, или да се върнеш при мама и тате. Ние нямаме друг избор.

Слушах го и не вярвах на ушите си. Брат ми, с когото като деца деляхме една стая и тайни, сега говореше с мен като с чужда. А Даниела… тя дори не се обади лично. Само прати съобщение: „Надявам се да вземеш правилното решение. Семейството е най-важно.“

Дните минаваха в напрежение. Майка ми звънеше всеки ден, плачеше, молеше, обвиняваше ме, че съм егоистка. Баща ми мълчеше, но усещах, че и той е на тяхна страна. Чувствах се сама срещу всички. Колегите ми забелязаха, че не съм на себе си, но не можех да им разкажа. Срам ме беше, че семейството ми ме притиска така.

Една вечер, докато се прибирах от работа, видях Даниела да ме чака пред входа. Беше облечена в скъпо палто, с лъскава чанта, а на лицето ѝ имаше изкуствена усмивка.

– Мария, трябва да поговорим – започна тя, без поздрав. – Знам, че ти е трудно, но ти си умна жена. Разбери, че това е най-доброто за всички. Аз съм бременна, не мога да живея повече в онази дупка. Георги страда, майка ти страда… Само ти можеш да ни помогнеш.

– А аз? – попитах тихо. – Кой ще помогне на мен?

– Ти си силна. Ще се справиш. Можеш да си намериш друг апартамент, или да заминеш в чужбина, както винаги си искала. Това е просто един апартамент, Мария. Не е животът ти.

Погледнах я и осъзнах, че за нея наистина не съм важна. Бях просто пречка по пътя ѝ към по-добър живот. В този момент нещо в мен се пречупи. Върнах се вкъщи, заключих вратата и се разплаках като дете.

Следващите седмици бяха кошмар. Семейството ми ме изолира. На Коледа не ме поканиха. Майка ми прати съобщение: „Докато не се замислиш за семейството, не искам да те виждам.“

Чувствах се предадена. Започнах да се съмнявам в себе си – може би наистина съм егоистка? Може би трябва да се жертвам, за да са щастливи другите? Но после си спомних всички моменти, в които съм помагала на брат ми, когато беше без работа, когато му давах пари, когато го защитавах пред родителите ни. А сега, когато аз имам нужда от подкрепа, всички се обръщат срещу мен.

Една вечер, докато седях сама на терасата, ми се обади леля ми – единственият човек, който не ме беше осъдил.

– Мария, не им давай апартамента. Това е твоят живот, твоят труд. Ако сега се откажеш, ще страдаш цял живот. Семейството не е това, което те карат да вярваш. Истинското семейство те подкрепя, не те използва.

Тези думи ми дадоха сили. Реших да не се предавам. Отидох при нотариус, направих завещание и записах, че апартаментът ще остане на мен, а след смъртта ми – на благотворителна организация за деца без дом. Когато майка ми разбра, изпадна в истерия. Брат ми повече не ми проговори. Даниела ме блокира навсякъде.

Останах сама, но за първи път се почувствах свободна. Започнах да се срещам с нови хора, да пътувам, да се грижа за себе си. Болката от предателството не изчезна, но вече не ме определяше.

Сега, когато се връщам към онези дни, се питам: Наистина ли трябва да се жертваме за семейство, което не ни цени? Или понякога е по-добре да изберем себе си, дори и това да означава да останем сами? Какво бихте направили вие, ако бяхте на мое място?