Братска услуга или семейно задължение? – Историята на една братска война

– Къде си, бе, Петре? – гласът на брат ми Димитър проби тишината на стаята, докато дъждът барабанеше по прозореца. Беше късен октомврийски следобед, а аз се бях свил на дивана с чаша чай, опитвайки се да се стопля след тежък работен ден. – Имам нужда от теб, трябва да ми помогнеш с ремонта. Не мога сам.

Замръзнах. Не защото не исках да помогна, а защото спомените ме връхлетяха като студен вятър – всички онези моменти, когато аз имах нужда от него, а той просто вдигаше рамене или изчезваше. Но въпреки това, нещо в мен се сви – семейство сме, нали така? В България това значи всичко.

– Добре, ще дойда – казах тихо и затворих телефона. Майка ми винаги повтаряше: „Брат ти е единствената ти кръв, Петре. На него можеш да разчиташ.“ Но дали беше така?

Когато пристигнах в панелката му в Люлин, миришеше на боя и прах. Димитър стоеше сред разхвърляни кофи и инструменти, с ръце в джобовете и вечната си намръщена физиономия.

– Най-накрая! – изсумтя той. – Виждаш ли в какво съм се забъркал? Ако не ми помогнеш, ще ме изгонят от блока.

– Защо не повика някой майстор? – попитах, макар да знаех отговора.

– Пари нямам, Петре! Ти поне можеш да помогнеш безплатно. Нали сме братя?

Това „нали сме братя“ ме удари като шамар. Спомних си как преди две години, когато баща ни почина и трябваше да организирам всичко сам – погребението, документите, грижата за майка ни – Димитър беше изчезнал. „Работа имам“, каза тогава. А сега аз трябваше да зарежа всичко заради него.

Взех четката и започнах да боядисвам стените. Мълчахме дълго. Само радиото тихо свиреше някаква стара песен на Васил Найденов.

– Помниш ли как като деца боядисвахме стаята на баба? – опита се да разведри обстановката Димитър.

– Помня – отвърнах сухо. – Тогава ти разля цялата кофа с латекс върху килима и баба още ни гонише с точилката.

Той се засмя, но аз не можех да се усмихна. В мен напираше гняв. Защо винаги аз трябваше да съм този, който помага? Защо никой не ме пита имам ли нужда от нещо?

След часове работа ръцете ми трепереха от умора. Димитър седна на пода и запали цигара.

– Знаеш ли, Петре… Понякога ти завиждам. Всички те уважават, имаш добра работа, жена ти те обича… Аз все нещо обърквам.

Погледнах го изненадан. За първи път чувах подобно признание от него.

– Не е вярно, че всичко ми е лесно – казах тихо. – Просто се опитвам да не прехвърлям проблемите си върху другите.

– Ти си по-силен от мен – прошепна той.

В този момент ми стана жал за него. Но после си спомних всички онези пъти, когато се чувствах сам и изоставен именно от него. Сълзи напълниха очите ми, но ги преглътнах.

На следващия ден майка ни дойде да види напредъка.

– Браво, момчета! Така трябва – заедно сте силни! – възкликна тя и ни прегърна.

Но аз вече не чувствах сила. Чувствах празнота. След като майка ни си тръгна, седнах до Димитър и го погледнах право в очите.

– Дими… Знаеш ли колко пъти съм имал нужда от теб? Колко пъти съм се чувствал сам? А ти просто… не беше там.

Той наведе глава.

– Знам… Съжалявам, Петре. Просто не знам как да бъда брат като хората.

– Не е късно да започнеш – казах твърдо. – Но трябва да разбереш: не можеш винаги да разчиташ само на мен. И аз имам нужда от подкрепа понякога.

Той кимна мълчаливо. За първи път усетих, че думите ми са стигнали до него.

Вечерта се прибрах у дома и седнах до жена ми Мария. Разказах ѝ всичко. Тя ме прегърна и прошепна:

– Понякога трябва да поставиш граници, Петре. Иначе ще се изгубиш в чуждите очаквания.

Замислих се дълго тази нощ. Колко често в България приемаме семейните задължения за даденост? Колко често забравяме собствените си нужди в името на „кръвта“?

Сега стоя тук и се питам: Кога идва моментът да кажем „стига“? Кога семейството е подкрепа и кога – тежест? А вие как бихте постъпили на мое място?