Бях на крачка да преведа парите за апартамента, но дъщеря ми се разплака – и тя беше права

– Мамо, не искам да живея тук! – гласът на Мая прониза тишината в малката кухня на панелката, където бяхме отседнали временно при сестра ми. Беше късен следобед, а аз държах телефона в ръка, готова да потвърдя банковия превод за капарото на апартамента. Дланите ми лепнеха от напрежение, а сърцето ми биеше лудо.

– Мая, моля те, не започвай пак… Знаеш колко трудно беше да намерим нещо подходящо. Този апартамент е нашият шанс! – опитах се да звуча уверено, но гласът ми трепереше.

Тя се разплака. Не онзи обикновен детски плач, а истински, дълбок, разтърсващ рев, който ме накара да замръзна. В този момент осъзнах колко съм се вкопчила в идеята за ново начало, без да забележа какво се случва с детето ми.

Всичко започна преди три месеца, когато Димитър – съпругът ми и баща на Мая – ни напусна. Остави ни с празен хладилник и още по-празни обещания. Сестра ми Галя ни приюти в нейния двустаен апартамент в Люлин, но още от първия ден усещахме, че сме излишни. Галя имаше две малки деца и мъж, който не понасяше чужди хора у дома.

Започнах да работя на две места – денем в счетоводна кантора, вечер като касиерка в кварталния супермаркет. Спестявах всяка стотинка. Мая почти не ме виждаше. Вечерите прекарваше сама с домашните си или пред телевизора. Веднъж я чух да казва на куклата си: „Мама вече не ме обича.“ Сърцето ми се сви.

След месеци търсене намерих обява за едностаен апартамент в Надежда – малък, но светъл, с изглед към парка. Цената беше почти поносима. Писах на собственичката – жена на име Красимира. Срещнахме се пред блока – тя беше около петдесетте, с боядисана коса и твърде много парфюм.

– Госпожо Петрова, апартаментът е идеален за вас и дъщеря ви! – усмихна се тя фалшиво. – Само трябва да преведете капарото до края на седмицата, защото има и други кандидати.

Влязохме вътре – миришеше на мухъл и боя. Мая се сви до мен.

– Мамо, тук е страшно… – прошепна тя.

– Глупости! Просто е старо. Ще го направим уютно – отвърнах аз и се опитах да не обръщам внимание на пукнатините по стените и странните петна по тавана.

Вечерта обсъдих всичко с Галя.

– Петя, сигурна ли си? Знам, че ти е трудно, но тази жена ми изглежда… странна. Провери документите добре! – настоя тя.

– Нямам избор! Не мога повече да вися на чужд гръб! – избухнах аз.

На сутринта Красимира ми изпрати снимки на нотариалния акт и банкова сметка. Всичко изглеждаше наред. Оставаше само да преведа парите.

Точно тогава Мая започна да плаче. Седнах до нея на пода.

– Кажи ми какво те притеснява?

– Не искам да живея там! Мирише лошо… И онази жена ме гледаше странно…

– Мая, това са глупости! Трябва да сме благодарни за шанса!

Тя ме погледна с огромните си кафяви очи:

– Мамо, защо никой не ни пита какво искаме? Ти само работиш… Аз съм сама…

Думите ѝ ме удариха като шамар. За първи път от месеци я чух истински. Прегърнах я силно.

– Извинявай… Толкова съжалявам… Просто исках да ти дам дом…

В този момент телефонът ми изписука – Красимира настояваше за превода. Реших да проверя още веднъж документите. Обадих се на един познат адвокат.

– Петя, тази нотариална заверка е фалшива! Апартаментът е ипотекиран отдавна…

Краката ми омекнаха. Ако не беше Мая, щях да загубя всичко! Веднага блокирах превода и написах на Красимира, че се отказвам.

Седнахме с Мая на прозореца и гледахме как дъждът блъска по стъклото.

– Благодаря ти, че ме спря… Понякога възрастните забравяме да слушаме децата си…

Тази нощ не мигнах. Мислех си: Колко често пренебрегваме интуицията на децата си? Колко пъти сме били на крачка от пропастта само защото сме били заслепени от отчаяние?

А вие как бихте постъпили? Дали щяхте да чуете гласа на детето си или щяхте да рискувате всичко заради мечтата за нов дом?